Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
— Ескорт? — прекъсна го Амбър. — Или охрана?
Пепус едва успя да овладее напиращия в него гняв. Пъхна свитата си в пестник ръка в джоба на панталоните.
— Има ли значение? Вие се съгласихте да се върнете с мен, а това е моят свят.
Амбър стисна зъби и премълча. Нямаше смисъл да му напомня, че Малтен е и неин свят. Нали произхождаше от непривилегированото общество в крайните квартали.
— Но без драки — заяви Джек и отново се върна в креслото си.
Гневът на императора премина в удивление.
— Но, разбира се — рече той. — Как да забравим страховете, които те прогониха от корпуса на Рицарите. Каквото и да ни предстои, няма да позволя да разрушиш крехкото ни сътрудничество с драките.
— Сътрудничество? Те проникнаха навсякъде и ни завладяха без дори да усетим. Направо ни поглъщат.
— Има причини, които не са ти известни.
— Може би ще се съглася, ако си дадете труда да ми ги изложите подробно.
Пепус въздъхна уморено и поклати глава.
— Вдигнете щитовете.
— Но, сър…
— Казах да се вдигнат защитните прегради!
Преградите, заобикалящи площадката, се повдигнаха бавно нагоре. Пепус вдигна ръка и посочи в далечината, отвъд края на площадката, където бе терминалът. Джек изви глава натам и присви очи.
— Това са Скиталци. Чули са, че корабът ми каца днес, и са тук, за да узнаят дали съм намерил техния светец. — Гласът на Пепус трепереше от яд. — Ето какво ми донесе.
Джек се изправи. Едва сега забеляза тъничкия кордон от въоръжени до зъби полицаи, който едва удържаше напиращата тълпа. Не чуваше гласове заради голямото разстояние, но забеляза, че сред войниците има и драки, и неволно се напрегна.
— Те знаят ли, че Свети Колин е изчезнал?
— Да, проклет да бъда. Научили са, докато сме летели насам. И без това едва ли щях да успея да го запазя още дълго в тайна. Ех, стари приятелю — поклати глава Пепус. — Това ли е наследството, което искаше да ми оставиш?
Джек обаче познаваше добре Колин и не се съмняваше, че водачът на Скиталците никога не би пожелал заради него да избухне религиозна война. Религията им бе мирна и целта й бе да установи следи от пребиваването на Исус Христос и на други светове. Това бе най-толерантната религия, която познаваше, въпреки че самият той не я изповядваше. Но това, на което бе свидетел сега, надхвърляше и най-страшните му опасения.
Понечи да каже нещо, но императорът го изпревари:
— Така че можеш да наречеш моята почетна гвардия от Рицари ескорт или охрана — и в двата случая няма да напусна този кораб без тях. В противен случай се съмнявам, че ще ни позволят да минем. — Пепус отстъпи от илюминатора. — Ти се съгласи да откриеш Колин. Ако обаче ме измамиш, обещавам да те изправя пред трибунала за предателствата, които си извършил. И повярвай ми — ще те осъдят. А на съвестта ти ще тежат и убийствата, които ще последват.
Императорът се обърна и излезе. Амбър изчака стъпките му да утихнат в коридора, сетне прошепна на Джек:
— Много мил човек.
Джек изсумтя ядосано и стисна юмруци. Ала след това изведнъж се отпусна, обърна се и я погали по врата.
— Каква чудесна двойка сме двамата с теб. Рицар предател и крадла.
Тя се засмя и го хвана за ръката.
— Крадла и убийца — поправи го. — Но ти никога не си предавал рицарството. Пепус — ето кой изопачи представите за Рицарите — в гласа й се доловиха стоманени нотки.
Джек се наведе към нея.
— Вещица.
Тя отметна глава и се разсмя.
— Герой.
Джек се присъедини към смеха й.
На Малтен пролетта вече беше в разгара си. Навсякъде грееше зеленина, студените зимни дъждове бяха забравени. Растителността си пробиваше път дори между плочите на улицата и само в двореца на императора бе ограничена от бетонните стени на градините. От тревата нямаше и помен на тренировъчния полигон на Рицарите, където тежките им обувки я стриваха за минути на прах. Ала въпреки това тя растеше отново.
Ласадей, първи сержант на доминионските Рицари и инструктор на школата за кандидати, с тяло, твърдо като флексобрънките на бойния костюм, и глава, лъщяща на малтенското слънце, се бе подпрял с лакти на перилата на наблюдателната площадка. Полигонът пустееше, въпреки че би трябвало Рицарите да имат занятия всеки ден. Заради размириците в града им бяха заповядали да си останат в казармата. Ласадей можеше само да благодари, че Вандовър бе предпочел с непокорните да се заемат драките.