Границата

посмяло на тази шегичка, нали? Всички тези векове борба и нещастия, и трудности,

които хората са преодолели, а на последната порта ще узная дали са минали, или

учителят ги е скъсал.“

- Също и векове - внезапно се обади Итън - на изобретения, развитие и в много

случаи - гениалност. Расата ти сякаш винаги успява да намери път между

препятствията. Това е причината още да сте тук.

- Какво? - Джеферсън се пробуди и присви очи срещу утринното слънце. - Какви

ги дрънкаш?

Итън отвърна:

- Говорим си с Дейв.

- Аха - изсумтя пасторът, но изглеждаше озадачен, въпреки че не попита нищо

повече.

И другите започнаха да се събуждат. Итън забеляза, че тази сутрин очите на

Оливия са хлътнали и трескави. Тя още жалеше за Джон Дъглас и не можеше да

приеме факта, че си е отишъл. Жалееше също и за загубата на човешкото момче на

име Итън и може би то бе пробудило в нея майчински чувства, така че загубата й

беше двойно по-болезнена. Той не можеше да се преструва, че каквато и да е част от

момчето е оцеляла в сегашното му тяло. Какви успокоителни слова би могъл да

сподели с Оливия, така че тя да го разбере? Прецени, че е по-добре да не опитва и да

й позволи да тъжи колкото счете за необходимо.

Лека- полека след събуждането си всички се изредиха пред автобуса да се

облекчат - процес, който Итън вече беше наблюдавал през очите на момчето. Беше

интересно най-малкото защото, доколкото му беше известно, всички видове се

нуждаеха от освобождаване от отпадъците. Почти всички - полуживите и

полумеханични войници на расата, наричана от хората „мъгляви“, нямаха такава

нужда, те абсорбираха и рециклираха всички производни от хранителните вещества,

които ги задвижваха. Сещаше се и за още три такива цивилизации - все на машинна

основа, - но като цяло всички споделяха подобна нужда. Когато му дойде ред,

извънземният също взе участие в процеса.

След това тубата с вода обиколи всички. Итън в истинската си форма не се

нуждаеше от вода, но знаеше, че е важно, за да продължи това тяло да функционира.

Дейв отвори консерви със свинско с боб, буркан с фъстъчено масло и няколко стари

солени бисквити, с което закуската им приключи.

Слънцето се беше изкачило към осем часа, но оцветените в жълто облаци се

сгъстяваха и светлината отслабваше. Итън се опита да поговори с Ники - да я

успокои, доколкото му е по силите, но тя се извърна встрани и той осъзна, че се е

заел с безсмислена задача. Тя също трябваше да се справи сама с мъката си - в

мислите й се плискаше цял океан от мъка - и не беше във възможностите му да я

дари, с каквато и да е утеха. Намести се на седалката си, наясно, че всички в автобуса

се нуждаят от него и разчитат на способностите му, но въпреки това за тях

представлява странен нашественик и те всички, както Ники се бе изказала съвсем