Голямата игра

— Не можеш ли, без да се похвалиш с постиженията под твоето непосредствено ръководство? — попитах аз. — Потрай, докато се върнем в Москва. Днес през нощта пристигам. И с това ще приключваме, Слава. Тук Витя ти праща поздрави.

След като поговорих с Грязнов, отидох до прозореца.

— Я ела да видиш! — извиках Витя.

Солонин застана до мен и ме човръкна по врата. Колата на президентския син в съпровод на джипа на охраната бавно караше към площад „Ахундов“, по посока на „гнезденцето“, където неотдавна нашият безстрашен рицар освобождаваше прекрасната дама от ръцете на негодниците.

— Обади се на Фирюза! — казах аз и се отдръпнах от прозореца.

Витя махна с ръка и седна във фотьойла.

— И все пак животът продължава! Ние с теб помагаме животът да не спре, за да тичат влюбените по срещи, да се срещат, да се целуват и така нататък.

— Не започвате ли много рано да тънете в блаженство, Александър Борисович? В момента влюбените най-малко ме интересуват. Кадуев е на свобода, и онези, които стоят зад него, няма да спрат… Козлачевски, както разбрах, също е на свобода. Е, предотвратихме атентат, спасихме архивите… и какво? Причините, поради които взривяват метрото, отвличат жени, крадат архиви — остават. И няма да се учудя, ако сега Кадуев слуша нашия разговор и чопли брадичката си, която все пак му пооскубах…

— Вдигаме платната — казах аз. — Оттегляме се, Витя, докато пак не са ни помолили да освободим, заловим, предотвратим…

И телефонът отново иззвъня.

— Лош език имаше — каза Витя, без да се помръдне. — Предизвика съдбата.

Позна.

— Обажда се началникът на охраната — сумтеше нечий глас. — Току-що отвлякоха нашия Алекпер близо до площад „Ахундов“… Изведнъж няколко коли блокираха магистралата…

Вслушах се. В далечината се чуваха отделни изстрели и автоматични откоси.

— Чувате ли? — обади се същият глас. — Нашият Алекпер в последната минута, когато го набутаха в колата, извика да ви позвъним… Край, прекъсвам връзката. Ние се отбраняваме и стреляме, няма да им позволим да отвлекат нашия Алекпер…

Вдигнах глава и видях, че Витя е чул всичко.

— Нещо тук не ми е ясно — казах аз.

— И на мен… И затова няма да се бавим.

— Само че този път аз ще тръгна пръв — казах аз. — И недей да спориш. Ако ме познаят, няма да е веднага. Те чакат теб.

— Не бива да рискуваш… — каза Витя.

— Ще направим така… От стаята ще излезеш първо ти. Нека наблюдателите да предадат това. Качваш се в асансьора, слизаш, а след това се качваш два етажа по-горе. По този начин от сградата ще изляза първо аз. Те ще чакат теб, за да излезеш първи и да тръгнеш към колата си…

— А не искаш ли да позвъним на Алекпер в колата?