Голямата игра
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #26
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-078-9
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Голямата игра». Краткое содержание книги:
— Какво общо има това — рече Володя. — Викат ви по съвсем друг въпрос.
— Пак ли за Томилин? Слушай, поне днес бъди човек! Защо си толкова досаден? Току-що погребах последния си приятел! На един чин съм седял с него. Беше ми най-верният човек…
Гласът на Козлачевски трепна. Фрязин мълчеше. После въздъхна и каза със спокоен глас:
— Господин Козлачевски, проблемът е, че според аутопсията на труповете, смъртта на Томилин е настъпила почти с едно денонощие преди смъртта на вашия телохранител Тимур Ахмедов. С една дума, има всички основания да се смята, че смъртта на Томилин се нарежда до убийствата на Ивлев и Бригаднов… Чувате ли ме добре? Затова по-добре да поговорим веднага. Никак няма да е красиво, ако ви докарат на разпит вързан.
— Слушай… въшко зелена! — Гласът на Гоша звучеше убийствено. — Какво целиш? Само една моя дума и ще останеш тук. Завинаги!
— Не ви разбрах добре? — усмихна се Володя. — Обаждам ви се от Москва. Вече съм тук. И очаквам завръщането ви.
— Но аз не мога утре! — обърка се Гоша. — Трябва да ходя при арменците. Докато в Баку текат преговорите, ще се споразумея с тях за продажба на танкове за Карабах…
— Защо ми разказвате тайните си? — попита Володя. — Овладейте се. Не бива да се паникьосвате така.
— Как да ти обясня, че не мисля за кожата си, а за националните интереси на Русия! Ти, пале, искаш за моя сметка да направиш кариера, а за Русия не ти пука! Искаш да влезеш в рая яхнал на гърба ми ли?
И Гоша тресна телефона. Погледна небръснатата си физиономия в огледалото. И хвърли в него порцелановата статуетка, която му попадна подръка.
А Володя, след като затвори телефона, погледна през прозореца. Площадът пред хотела тънеше в мрак. Гоша наистина повярва, че Фрязин вече е в Москва. А той сега трябва да пътува за летището…
15.
Подреждах куфарите ни, а Солонин, мръщейки се, обработваше ранената си ръка с йод. Той, неуязвимият, най-накрая пострада в престрелката край дома на президентския син.
Но това беше единственият успех на Кадуев.
И тъй, аз подреждах куфарите, а Солонин се мръщеше и разказваше.
— Полицията не се държеше по най-добрия начин. Криеха се зад колите и гадаеха кой ще спечели. Едва след като Алекпер се свърза с баща си и той веднага изпрати една рота от президентската гвардия, всичко утихна.
— Как можаха да те улучат? — попитах аз.
— Рикошет — поясни Витя. — От стълба с уличната лампа.
— В този случай нищо не може да се направи — съгласих се аз и Витя подозрително ме погледна под вежди дали се смея, или говоря сериозно. — Ами архивите? — попитах.
— Тъкмо сега ги разглеждат там — отговори той. — Наложи се да придружа Алекпер до президентския дворец. Там обявиха почивка на съвещанието за запознаване с допълнителни материали.
— Изглежда, той се чувства в безопасност само когато ти си наблизо — казах. — Говоря за Алекпер.
— И не само той.
— Надявам се, твоите скромни заслуги ще бъдат отчетени при произнасяне на решението? Все пак синът на президента е против нашия вариант, а таткото се колебае.
— Това не е мое дело — поклати глава Солонин. — Това е трудът на много учени от Русия от края на миналия век… Алекпер казваше, че практически всичко, което те са предвидили, се сбъдва. И това ще икономиса стотици милиони долари за проучване на нови находища.
— Но ти обясни ли, че архивите принадлежат на Русия? Били са откраднати от хора на Кадуев, който днес не се подчинява на никого.
— Всички разбират… — Солонин махна с ръка. — Чакат потвърждение от новата власт в Грозни, че са готови да пазят нефтопровода. И ние трябва да разберем: с чеченските бандити няма да се справи никой, освен самите чеченци. А те бдят само за своята изгода.
— Пак сме се забъркали в история — рекох аз. — Тази тръба нанизва като на шиш интересите на всички, през чиято територия минава.
— От това няма мърдане — каза Солонин. И изведнъж извика, докоснал с нещо раната си.
— Никога не съм мислил, че се страхуваш толкова от физическата болка — казах аз.
— Просто забравих какво е да те боли — отговори Витя и започна да си бинтова ръката.
— Защо не отиде във военната болница?