Голямата игра

— Кой го знае… Май одеве го виждах.

Охраната закима, да, видяхме го. Володя се взря изпитателно в тях: момчетата са едри, набити, съответстват на шефа си. Усмихват се, за да покажат позлатени зъби. Дебели, остригани вратове. Бяха му говорили в МУР някои неща за тукашната „деветка“. Бивши спортисти, главно биатлонисти. Като че ли местните босове специално изпращат в тия секции надеждни младежи. Там развиват стрелбата и бягането със ски по пресечена местност… Казваха също, че безпощадно видели сметката на тукашните бандити, от които бил писнал целият град. И сега милицията сякаш им е признателна за това.

Охраната също оглеждаше невзрачното ченге от столицата. Сякаш го оценяваха — по навик, за всеки случай.

— Володя — Гоша се усмихна и сложи ръката си на рамото му. — Какво ни гледаш като Ленин буржоазията? Много си млад, затова не познаваш добре хората. Ние сме руснаци. Работим за Русия. И не обичаме, когато ни пречат да го правим. Искаме страната да си стъпи на краката. Да започне да процъфтява. А вие, интелигентите, все не можете да го разберете. — Добре де. Да тръгваме. А Томилин, ако не дойде на днешното тържество, непременно ще му предам, че го търсиш.

— Съседите казват, че го няма вече пето денонощие — каза Володя, докато вървеше към колата им.

— Те откъде знаят? — Гоша спря. — Той не живее в комунална квартира.

— Една жена ходи да му чисти. Казва, че трябвало да се появи, обадил се отнякъде, но не дошъл. Къщата наистина се намира настрани, отделно от другите. Каквото и да става там, не може да се види и чуе…

— Ох, че си досаден! — засмя се Гоша. — Навсякъде си успял да отидеш… Значи Томила гуляе някъде! Той и преди си беше гуляйджия. Сега е пак ерген, без жена…

Пускът на отсечката от нефтопровода, свързващ тукашните находища с Европа през Беларус, трябваше да започне след около три часа.

По-точно не пуск, а изпитание, нещо като репетиция. Гоша му обясни: тръбата трябва да се провери, за да няма нищо друго, да се види как ще издържат шевовете под налягане, няма ли пукнатини и дупки…

Откараха ги на четирийсет километра извън града, в снежното поле. Тук вече всичко беше готово. Духовият оркестър отдавна чакаше, димяха скари с шишчета, в палатките отваряха шампанско.

— Къде е Томилин? — пак попита Володя.

— Един дявол знае къде се вее — отвърна загрижено Гоша. — И аз вече започвам да си мисля какво ли не… Не сте ли виждали Томила? — попита той най-близкия младеж.

— Май че беше тук… Защо?

— Въртеше се тук, търсеше те — добави втори.

Гоша с разкопчано кожено палто отиваше ту до една, ту до друга група и разпитваше всички. Стигна до братя Русих: