Договорът „Паганини“ [bg]

86.

Бялото стъбло на брезата

Едва когато слиза по стълбището на посолството и се забързва по коридора на партера, инспектор Юна Лина усеща напрежението в дробовете си и смъденето в очите. Трябва да излезе навън, да диша чист въздух. Кашля, обляга се на стената, но продължава напред. Нова експлозия се чува на горния етаж, полилей се откъсва и пада на пода пред него. Звучат сирените на аварийните автомобили. Той бързо изминава последните метри до главния вход. На асфалтираната площадка пред вратата стоят шестима немски военни полицаи. Временно контролират сигурността. Юна напълва дробовете си с чист въздух, продължава да кашля и се оглежда наоколо. Две пожарни коли са вдигнали стълби към посолството. Зад оградата гъмжи от полицаи и медицински персонал. Карл Ман лежи на тревата, над него се е навел лекар, който го преслушва.

Пенелопе Фернандес върви покрай оградата на японското посолство с одеяло на раменете.

В последния момент Юна се беше върнал в мъжката тоалетна и взел раницата, пъхната зад едно казанче. Просто се беше сетил. Не можеше да разбере защо наемникът беше скрил празната раница, след като бе оставил пистолета и пълнителите на открито в мивката.

Не спирайки да кашля, отваря раницата от груб шушляк и надниква в нея. Не е съвсем празна. Открива три различни паспорта и кама за нападение с прясна кръв по острието.

„Кого си пробол?“, пита се Юна.

Отново поглежда ножа, бялото острие, кръвта, започнала да се съсирва, после пак оглежда района: линейките и хората от другата страна на оградата. Жената с изгорялата рокля лежи на носилка. Възрастен мъж с петна от сажди по челото стои и говори по телефона с безизразен поглед.

Юна разбира грешката си, хвърля раницата и кървавия нож на земята, затичва се към оградата и крещи на охраната да го пусне.

Хуква навън от района на посолството, прескача преградната лента, промъква се мълком покрай журналистите и продължава по пътя. Застава пред жълтата линейка, която току-що потегля.

— Прегледахте ли раната на ръката? — крещи той, изваждайки легитимацията си.

— Какво казваш? — пита шофьорът.

— Пострадалият от бомбата пациент има рана на рамото и аз…

— Едва ли това е най-важното сега…

— Трябва да погледна раната — прекъсва го Юна.

Шофьорът е готов отново да възрази, но нещо в гласа на Юна го кара да спре и да направи каквото му казва.

Юна заобикаля колата и отваря задните врати. Лицето на мъжа върху носилката е превързано, кислород се подава в носа му, тръбичка за слюнка е пъхната в устата. Един от санитарите бързо разрязва черното яке и ризата на пациента и оголва раната на рамото.