Тайната порта [bg]

На ъгъла имаше почти съборена къщичка, чиято врата беше закована с гвоздеи. Мариус спря и внезапно я придърпа рязко към себе си, притискайки я в нишата на прага.

Устните му потрепнаха над нейните.

— Как да те целуна?

Залюля я към себе си, придърпвайки я за реверите на палтото й.

„Не!“ — пищеше онзи познат глас в главата й, но кой да го чуе! Тя усещаше дъха му върху гърлото си, в косата си. Въздъхна и затвори очи, повдигайки глава към него. „Той дойде да ме намери! — бе единственото, за което можеше да мисли. — Колко пъти бях мечтала за това! Имаше време, когато бих продала душата си за този момент!“ Но когато го целуна, езикът му върху устните й се оказа студен.

— Божичко, тук е като във фризер! — извика той и се дръпна от нея. — Не можем ли да отидем някъде?

— Да, сещам се за едно местенце.

Заведе го в любимото си кафене на Истиклял Кадеси. Навън вече цареше пълен мрак и беше толкова студено, че във въздуха като че ли миришеше на сняг. Този път тя водеше — нагоре по улицата, където продаваха музикални инструменти, покрай гробищата на Текето на дервишите, по чиито плочи във формата на тюрбани играеха лунните лъчи.

— Къде се намираме точно? — попита Мариус, докато я следваше по тесните сокаци.

— Намираме се в Бейоглу. В старите времена е бил известен като Пера — кварталът, в който са живеели чужденците.

Тръгна напряко през един тесен пасаж. Той излизаше на нещо като полуплощад, където старци пиеха чай и играеха домино под светлината на улична лампа от трийсетте години на двайсети век. Когато видяха Елизабет, вдигнаха глави. Зад нея Мариус се поколеба.

— Сигурна ли си, че е безопасно?

— Безопасно ли? — възкликна Елизабет през смях и се обърна към него. Въобразяваше ли си, или той наистина изведнъж стана различен? По-дребен. Не толкова забележим. — Предполагам зависи от това какво считаш за безопасно.

Вътре в кафенето беше топло. Беше осветено с месингови лампи като във виенска сладкарница. Стените бяха облицовани с огледала и махагонова ламперия. Елизабет поръча чай и сладкиши. Когато сервитьорката се отдалечи, тя забеляза, че Мариус я наблюдава.

— Изглеждаш различно — изрече накрая той. Вече не беше настроен романтично, а съзерцателно. — Изглеждаш красива, Елизабет. Истински красива!

Тя имаше чувството, че той я вижда истински за първи път.

— Благодаря — отговори простичко.

— Не, наистина го мисля!

Обикновено Елизабет се опитваше да запълни неловката тишина с думи, но този път реши да го остави той да говори.

— Не отговори на есемесите ми — изрече след известно време той.

— Така е.

Пак тишина. Той вдигна една от чаените лъжички на масата и започна да бие с нея по дланта си. Божичко, не може да бъде! Мариус е нервен!