Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Да не отварям вратата? Улових сестра си за лакътя.
- Лу… не си казала нищо на Патрик, нали? Нямаше нужда да ми отговаря. Смаяното й изражение
казваше всичко.
- Добре. Не изпадай в паника. Само не отваряй вратата. Не вдигай телефона. Не им казвай нищо, ясно?
На мама никак не й беше забавно. Особено когато и телефонът започна да звъни. След петото позвъняване прехвърлихме всички обаждания към телефонния секретар,но пак трябваше да ги слушаме, гласовете им изпълваха малкото ни коридорче. Бяха около четири-пет, все един и същи. Всички предлагаха на Лу да изложи своята гледна точка за „историята”, както я наричаха. Сякаш Уил Трейнър сега беше някаква стока, за която всички се биеха.Теле-фонът звънеше, на входната врата се звънеше. Седяхме със спуснати пердета и чувахме как журналистите бъбрят помежду си и разговарят по мобилните си телефони точно пред нашата порта.
Сякаш бяхме под обсада. Мама кършеше ръце и се про-викваше през отвора за пощата да се разкарат от градина-та, щом някой от тях се осмелеше да влезе вътре.Томас
382
надничаше от прозореца на банята и искаше да знае защо има хора в двора ни. Четирима от съседите ни позвъниха, искаха да им кажем какво става. Татко паркира на съсед-ната улица и се прибра у дома през задната градина. Започнахме да мислим за замъци и вряло олио. После, след кратък размисъл, позвъних на Патрик и го питах колко е взел за ценните си сведения. Едва забележимото забавяне, преди да отрече, ми каза всичко, което исках да знам.
- Чуй ме, боклук такъв - изсъсках аз. - Така ще ти сритам маратонските пищяли, че 157-ото място ще ти се види страхотен резултат!
Лу просто седеше в кухнята и плачеше. Не истински плач, само безмълвни сълзи, които се стичаха по лицето й и които тя бършеше с длан. Не знаех какво да й кажа.
Което беше добре. Достатъчно имах да казвам на всички останали.
Всички репортери, освен един, се ометоха до седем и половина. Не знаех дали се бяха отказали, или им бе писнало Томас да изхвърля през отвора за пощата парчета лего всеки път, щом пъхнеха бележка. Казах на Луиза да изкъпе Томас вместо мен, защото така щях да прослушам всички съобщения на телефонния секретар и да изтрия тези от журналистите, без тя да ги чува. Двайсет и шест. Двайсет и шестима нахалници. И всички звучаха толкова мило, толкова съчувствено. Някои дори й предлагаха пари.
Натиснах за всички командата „изтрий”. Дори за онези, които предлагаха пари, макар че, признавам си, мъничко бях изкушена да разбера колко дават. През цялото време чувах как Лу говори на Томас в банята, както и неговото
хленчене и цамбуркане, докато бомбардираше с батмоби-
ла си огромните сапунени мехури. Това е нещото, което не знаеш за децата, докато не се сдобиеш с такива: задължителната баня, легото и рибните пръчици не ти позволяват да мислиш дълго за неприятни неща. Накрая стигнах до последното съобщение.
“Луиза? Камила Трейиър е. Би ли се обадила? Колкото може по-скоро?”
Взрях се изненадано в телефонния секретар. Върнах съобщението и го прослушах отново. После изтичах горе и толкова бързо измъкнах Томас от банята, че изобщо не разбра какво става. Остана да стърчи с плътно увита около телцето хавлия, като здраво стегнат вързоп, а Лу, препъ-ваща се и объркана, вече беше стигнала до средата на стълбите, следвана по петите от мен.
- Ами ако тя ме мрази?
- Не звучеше така.
- Ами ако от пресата са обсадили и тях? Ако си мислят, че аз съм виновна? - Очите й бяха широко отворени и ужасени. - Ако звъни да ми каже, че той вече го е направил?
- О, за бога, Лу! Поне веднъж в живота си се вземи в ръце! Няма да разбереш, докато не се обадиш. Обади й се. Просто го направи.
Изтичах обратно в банята да се погрижа за Томас. Навлякох му пижамката и му казах, че дядо ще му даде бисквита, ако веднага отиде в кухнята. После надникнах от вратата на банята, да видя дали сестра ми е на телефона в коридора.
Тя се беше обърнала с гръб към мен, с едната ръка при-
глаждаше косата на тила си.
- Да - чух я да казва. - Разбирам. - А после: - Добре.
- И след пауза: - Да.
Близо минута съзерцаваше краката си, след като остави
слушалката.
- Е? - попитах. Тя ме погледна, сякаш току-що ме е видяла, и поклати
глава.
- Няма нищо общо с вестниците - обясни ми, гласът й все още бе скован от шока. - Тя ме помоли - умоляваше ме - да отида в Швейцария. Запазила е място за полета тази
вечер.
Двадесет и шеста глава
Предполагам, при други обстоятелства би изглеждало странно, че аз, Луиза Кларк - момиче, което за двайсет години рядко се е отдалечавало на повече от няколко километра от родния си град, - сега летях към трета страна за по-малко от седмица. Аз обаче опаковах куфара си с експедитивността на стюардеса, като отхвърлих почти всичко и взех само най-необходимото. Трина тичаше на-сам-натам и ми носеше разни неща, от които според нея можех да се нуждая, после двете слязохме по стълбите. Мама и татко вече бяха в коридора, застанали заплашително един до друг, както правеха, когато нощем закъснявахме и опитвахме да се промъкнем незабелязано.