Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
радвах, изпитах облекчение. Сякаш бях изрязала някаква болезнена част от мен, която не ми даваше миг покой, и се бях отървала от нея.
И тогава той се усмихна. Беше прекрасна усмивка -нежна, изпълнена с признание.
Странно, но и аз му се усмихнах в отговор.
- Хубава стая - казах аз и веднага осъзнах идиотизма
на забележката. Видях как Джорджина Трейнър притвори очи и се изчервих.
Уил се обърна към майка си:
- Искам да говоря с Лу. Нали може?
Тя опита да се усмихне. Съзрях милион неща в начина по който ме погледна - облекчение, благодарност, леко разочарование, че е изключена от тези няколко минути, може би дори бегла надежда, че появата ми означава нещо, че съдбата все още би могла да обърне посоката.
- Разбира се.
Мина край мен и докато стоях встрани от вратата, за да я пусна да мине, протегна ръка и ме докосна по лакътя, съвсем лекичко. Очите ни се срещнаха и нейните омекнаха - за миг изглеждаше съвършено различен човек.
- Хайде, Джорджина - каза тя, когато видя, че дъщеря
й не помръдва.
Джорджина се изправи бавно и излезе мълчаливо, целият й гръб излъчваше неохота.
И тогава останахме само двамата.
Уил беше подпрян в леглото и можеше да вижда гради-ната през прозореца от лявата си страна. Водната инстала-ция в малката градина пръскаше жизнерадостно тънки струйки вода. На стената имаше репродукция с гергини в неподходяща рамка. Помня как си помислих, че човек едва ли би искал да гледа подобна абсурдна кар-тина в последните си мигове.
- И тъй…- Нали няма да…
- Няма да се опитвам да променя решението ти.
- Щом си тук, значи приемаш, че имам право на избор. Това е първото нещо, което мога да контролирам след злополуката. - Знам.
Това беше. Той го знаеше и аз го знаех. Не можех да направя нищо повече.
Знаете ли колко е трудно да не казваш нищо? Когато всяка твоя клетка копнее да стори обратното? Бях се упражнявала да не казвам нищо по целия път от летището, но това все още ме убиваше. Кимнах. Когато най-сетне заговорих, гласът ми беше глух, съкрушен. От мен излезе единственото безопасно нещо, което можех да изрека:
- Липсваше ми.
И тогава той сякаш се отпусна.
- Ела тук. - Аз се поколебах. - Моля те. Хайде. Тук, на леглото. До мен.
Тогава осъзнах, че в изражението му се чете истинско облекчение. Че се радва да ме види по начин, който не е в състояние да изрази. И си казах, че това трябва да ми е достатъчно.
Легнах до него и го прегърнах. Отпуснах глава на гърдите му и оставих тялото ми да поглъща лекото им издигане и спускане. Усетих едва доловимия натиск на пръстите му върху гърба си, топлия му дъх в косата си. Притворих очи и вдишах аромата му - все същото ухание на кедър, въпреки голата свежест на стаята и малко дразнещия полъх на дезинфектант отдолу. Помъчих се да не мисля за нищо. Опитах се единствено да бъда, опитах се да погълна чрез осмоза мъжа, когото обичах, опитах се да запечатам онова, което щеше да ми остане от него, в себе си. Не говорех. А после чух гласа му. Бях толкова близо до него, че звукът сякаш затрептя нежно през мен.
- Ей, Кларк - прошепна той. - Кажи ми нещо хубаво. загледах се през прозореца към светлосиньото швей-царско небе и му разказах историята за двама души. Двама души, които не бивало да се срещнат и които не се харес-вали особено в началото, но после открили, че са единстве-
ните в света, които биха могли да се разбират един други-го. Разказах му за приключенията, които преживели, за местата, на които били. Разказах му за нещата, които сами бях видяла, без да съм се надявала, че ще ги видя някога. Разказах му за електриковосини небеса и пъстроцветни морета, за вечери, изпълнени със смях и непринудени шеги. Обрисувах му свят, далеч от този промишлен район в Швейцария, където той още беше по някакъв начин чове-кът, който иска да бъде. Описах света, който той бе създал за мен, изпълнен с чудеса и възможности. Признах му, че дори не подозира каква огромна рана е излекувал и че само за това част от мен винаги ще му е задължена. И докато говорех, знаех, че изричам най-важните думи, които щях да кажа някога, и че е важно да подбера най-правилните думи - да не са опит да променя решението му, а да изразяват уважението ми към онова, на което ме бе научил. Разказах му нещо прекрасно.
Времето забави ход и спря. Бяхме само двамата, аз мълвях в празната, огряна от слънце стая. Уил едва проговаряше. Не ми възразяваше, не правеше хапливи коментари, не се подиграваше. От време на време кимаше, притиснал глава към моята, и прошепваше нещо или издаваше лек звук, който би могъл да е удовлетворение от хубав спомен.