Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
отминават.
Сигурно никога в живота си не съм се чувствала по-
самотна.
Не можех да остана повече в малката стая. Намятах
нещата в пътната чанта и излязох. Щях да си купя вестник и да чакам във фоайето. Едва ли щеше да е по-зле, откол-кото да седя в тишината на стаята или да слушам новини-те по сателитния канал, обгърната от задушаващата тъм- нина на завесите. Минавах край рецепцията, когато видях
компютърния терминал, дискретно поставен в един ъгъл.
Пишеше: За ползване от гостите.Моля, попитайте на рецепцията.
- Може ли да го ползвам? - обърнах се към рецепцио-
нистката.
Тя кимна и аз си купих жетон за един час. Знаех съвсем точно с кого искам да говоря. Усещах инстинктивно, че той е от малцината, с които можех да се свържа по това време. Влязох в чатрума и написах на мястото за съобщения:
“Ричи? Там ли си?”
“Добро утро, Пчеличке. Днес си подранила?”
Поколебах се само за миг и написах:
“Днес ще е най-странният ден в живота ми. В Швейцария съм.”
Той знаеше какво означава това. Всички знаеха какво означава. Клиниката беше тема на множество разгорещени спорове. Написах:
“Страх ме е.”
“Защо си там тогава?”
“Защото не мога да не съм тук. Той ме помоли. В един хотел съм. Чакам. Ще отида да го видя.”
Поколебах се, после написах:
“Нямам представа как ще завърши този ден.”
“О, Пчеличке!”
‘Какво да му кажа? Как да променя решението му ?”
Ричи не отговори веднага. Думите му се появиха на
екрана по-бавно от обикновено, сякаш много внимаваше.
“Щом е в Швейцария, Пчеличке, едва ли ще промени решението си.”
Усетих огромна буца в гърлото и преглътнах. Ричи продължаваше да пише:
“Моят избор не е такъв. Както и на повечето от нас в този чатрум. Обичам живота си, макар да не е какъвто желая. Но разбирам защо на приятеля ти му е дошло до гуша. Уморително е да водиш такъв живот, уморително по начин, който здравите хора не могат да разберат. Ако е решил твърдо, ако наистина не вижда начин нещата да станат по-добри, просто трябва да си с него. Няма нужда да мислиш, че е прав. Но трябва да си там.”
Осъзнах, че съм спряла да дишам.
“Късмет, Пчеличке. И се обади. Сигурно няма да ти е лесно след това. Но каквото и да се случи, бих се радвал да имам приятел като теб.”
Пръстите ми застинаха на клавиатурата. Написах.
Ще ти се обадя.
Пръстите ми застинаха на клавиатурата.Написах:
“Ще ти се обадя.” После рецепционистката ми каза, че моята кола е прис-тигнала.
Не знам какво очаквах - може би някаква бяла сграда край езеро или до заснежени планини.Може би някаква
солидна мраморна фасада с позлатена табела на стената Но не очаквах да пътувам през индустриален район и да ме оставят пред съвсем обикновена наглед къща, заобиколена от фабрики и - кой знае защо - футболно игрище. Прекосих двора, минах край езерце със златни рибки и позвъних на входната врата. Жената, която я отвори, веднага разбра кого търся.
- Той е тук. Да ви заведа ли?
В първия миг не помръднах. Взирах се в затворената врата, странно напомняща вратата на пристройката на Уил, пред която бях стояла преди толкова месеци. После си поех дъх. И кимнах.
Видях леглото, преди да видя него; изпълваше стаята с махагоновата си рамка, странните цветни мотиви на юргана и възглавниците изглеждаха нелепо на подобно място. Господин Трейнър седеше от едната му страна, госпожа Трейнър - от другата.
Тя стана, щом ме видя, беше призрачно бледа.
- Луиза.
Джорджина седеше на дървен стол в ъгъла, превита одве, ръцете й бяха притиснати една в друга като за молитва. Вдигна глава, когато влязох, очите й бяха мътни и зачервени от мъка и за миг се изпълних със съчувствие към нея.
Самата стая беше светла и просторна - като в луксозна вила. Имаше застлан с плочки под и скъпи килимчета, и диван в единия край, откъдето се виждаше малка градина.
Не знаех какво да кажа. Беше толкова абсурдна, обикновена гледка - тримата седнали вътре, сякаш бяха семейство,
опитващо се да реши какви забележителности да посети днес.
Обърнах се към леглото.
- И тъй - казах аз, с чанта през рамо. - Предполагам, че обслужването по стаите не е кой знае какво?
Очите на Уил се впиха в моите и въпреки всичко, въп-реки всичките ми страхове и обстоятелството, че бях пов-ръщала два пъти, че се чувствах така, сякаш не бях спала от години, внезапно се зарадвах, че съм тук. Не, не се за-