Ладията на Харон

— Там долу нямаше да има пожар, ако помпените станции не бяха атакувани. Правят го за отвличане на вниманието, полковник, нищо повече.

— Това отвличане на вниманието вече отне живота на двайсет и трима души, доктор Мърсър — язвително отбеляза Ноф.

— Съжалявам, но моята мисия има предимство. Край.

— Коравосърдечно копеле — процеди Майк Колинс и отново се обърна към прозореца, докато Феърбанкс изчезваше зад плоския корем на хеликоптера.

Мърсър не отговори. Той седеше, скръстил ръце на гърдите си. Очите му бяха безизразни и непроницаеми, но зад фасадата съзнанието му трескаво работеше. «Имам ли право? — запита се той. — Или осъждам на смърт невинни хора, като им отказвам хеликоптерите?»

— Мърсър, обаждане от Анди Линдстрьом — съобщи Еди Райе. — Казва, че никой не отговаря от помпена станция пет, но номер шест е на линия, всичко е наред с останалия персонал. Пита дали да изпрати още хора в пета.

— Не! Персоналът на помпена станция шест не трябва да я напуска при никакви обстоятелства. Ще ги накълцат на парчета, много преди да стигнат до командната сграда. Номер пет е под контрола на терористи. Сержант, обади се на полковник Ноф и му кажи, че мишената е помпена станция пет. Еди, колко остава до там?

— Най-малко един час и двайсет минути. Времето е убийствено, а хеликоптерите «Хюи» са по-бавни и от нас, особено когато са натоварени догоре.

— По дяволите! Помпена станция пет изключи преди няколко часа. Възможно е Кериков вече да е тръгнал.

Времето сякаш спря. Винаги когато Мърсър поглеждаше часовника си, голямата стрелка отбелязваше все по-малка дъга. Ритмичното пулсиране на перките над главата му оказваше приспивно въздействие и замъгляваше съзнанието му, затова едва чуваше бръмченето на мотора на «Джет Рейнджър» и репликите между Еди Райе и пилотите на двата «Хюи». И после мислите му се избистряха. Връхлитаха го предимно страх и съмнения, но и силна умора, която причиняваше парене в очите му. Не беше спал от двайсет и четири часа. Но не това го измъчваше.

Изведнъж търсенето на неизвестното и на опознаването му, което бе преобладавало в живота му и го бе направило такъв, какъвто беше, вече не изглеждаше важно. Изпита желание да каже на Еди да обърне хеликоптера и да се отправи към Анкъридж. Това не беше негов проблем. Не беше тяхна битка. Мърсър много пъти бе излагал на риск живота си в името на някой идеал, който всъщност не можеше да определи точно и да назове.

Чакането винаги беше най-неприятното. И преди се бе изпречвал на пътя на неприятностите, докато стомахът му се свиваше от страх и съмнението причиняваше упорита болка в слепоочията му. Отдавна бе престанал да се чуди защо непрекъснато е заобиколен от опасности, но се питаше колко още ще му позволи да живее тази странна обсебеност. Колко пъти още щеше да слиза в недрата на земята, в шахти, които незабавно се нуждаят от ремонт? Колко пъти щеше да се качва на хеликоптер, за да се изправи пред някой като Иван Кериков, и да оцелее? В душата му се загнезди песимизъм. «Господи, колко съм уморен.»