Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Когато тежката врата на болничната стая се отвори, Тревър помисли, че Мили се връща да го целуне за довиждане.
Затова се усмихна, докато се обръщаше. Канонада от бързо изстреляни куршуми надупчи вратата на банята и го улучи между очите. От раната не потече кръв, защото сърцето му вече беше спряло. Той се строполи на пода.
Убиецът огледа безлюдния коридор. След като се увери, че никой не е чул изстрелите, той влезе в стаята и затвори вратата. Преди да види трупа, мъжът дръпна предпазителя на автоматичния пистолет и прибра оръжието под шлифера си. Едва тогава кюрдът разбра, че е направил фатална грешка и човекът на пода не е Халид Ал-Худари.
Телефонът в джоба му иззвъня.
Той го извади и го включи, но не каза нищо. Изведнъж изгуби гласа си, когато осъзна сериозния си проблем.
— Е? — попита Хасан бен Руфти.
Кюрдът се надяваше, че се обажда Тарик, защото с него беше по-лесно да се говори, отколкото с дебелия му шеф. Без да разсъждава, убиецът каза истината.
— Той избяга, ефенди.
— Какво? — изрева Рухти.
— Вече беше напуснал болницата, когато дойдох. Не знам кога, нито къде е отишъл.
Лъжата беше единственият начин, който можа да измисли, за да спаси живота си. Руфти щеше да го убие заради провала му.
— Намери го или, кълна се в кръвта на Пророка, ще те одера жив и ще си направя калъф за седалка на колата от кожата ти. — Хасан Руфти трясна слушалката и се обърна към стюарда, надвесил се над него. Сакото на мъжа беше снежнобяло и сякаш излъчваше светлина. — Кажи на пилота, че ако не излети до шейсет секунди… — Руфти млъкна, но тъй като не можа да измисли по-страшна заплаха, се повтори. — Кажи му, че жив ще го одера и ще си направя калъф за седалка на колата от кожата му.
— Да, господин министър — отвърна стюардът и раболепно се поклони, а сетне продължи напред към пилотската кабина на частния самолет «Хокър Сидли».
Макар че удобствата бяха най-добрите, които можеше да предложи компанията — бразилско кафе и турска кожа, самолетът беше малък. Пространството беше спестено в името на икономиите. Повечето хора биха се чувствали щастливи да имат подобен самолет на тяхно разположение, но Руфти се дразнеше от «Хокър Сидли». Постът на Худари му даваше право на боинг за лична употреба, ако тъпакът решеше някога да го използва. Там беше широко и имаше предостатъчно място.
Боингът трябваше да принадлежи на човек, който щеше да го оцени.
«Някой като мен» — помисли той.
Те все още се намираха на летище «Гатуик» в Лондон. Бавеха се вече два часа, защото самолет от Лос Анджелис бе съобщил за авария, докато подхождаше към «Хийтроу», и бе предпочел да кацне на «Гатуик», като предизвика задръстване на десетки самолети и забави излитането на още толкова, включително на «Хокър» на Руфти. Той трябваше да бъде в Абу Даби в десет, но така, както вървяха нещата, щеше да закъснее най-малко четири часа.
— Проклети евреи — мрачно измърмори Руфти, сякаш тази ругатня изразяваше всичките му проблеми.
Кериков беше готов да детонира пакетите с азота, прикрепени към петролопровода в Аляска, иранците и иракчаните бяха в готовност да започнат придвижването на войските си веднага, а той още не беше излетял и чакаше шайка богати евреи да слязат от самолета си и да изкупят още части от света. В Персийския залив го чакаха двеста войници, с които да превземе властта в ОАЕ от марионетката на британците, издигната на висшия държавен пост през седемдесетте години на XX век.
Макар че беше предпазлив, принцът не подозираше бунт. Руфти знаеше, че ранното насрочване на революцията е ключът за завладяването на Персийския залив. Забавянето, докато Саудитска Арабия, Кувейт и ОАЕ се подготвят за промяната, предизвикана от преустановяването на вноса на петрол от Съединените щати, само щеше да възпрепятства каузата му. Трябваше да нанесе удара сега, докато правителствата не бяха сигурни какво ще им донесе бъдещето.
Руфти не си спомняше къде за пръв път чу поговорката, но тя беше много подходяща за случая. Лесно е да поведеш гладния и да победиш объркания човек.
Персийският залив беше объркан. Правителствата бяха раздирани от разногласия и готови за капитулация. Моментът беше изключително подходящ. През последната година, откакто плати, за да се включи в плана на Иван Кериков за съсипване на американските петролни ресурси, Руфти работеше неуморно и тайно, за да осъществи замисъла си. Без Иран и Ирак той не можеше да се надява да узурпира трона на ОАЕ и да го запази за себе си. Но ако не успееше да осигури договорения сигнал за началото на операцията — смъртта на Худари, Руфти трябваше да се прости с идеята да управлява Близкия изток и вероятно дори с живота си. Иракчаните го бяха предупредили, че ако се провали, ще умре.