Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Подир малко кучето пак се показа! То беше в ръцете на един блед момък, който се беше качил на един от топовете. Този момък сочеше на кралицата към небето. Мария Антоанета го забеляза и се усмихна. Рицарят на Мезон-Руж простена, сякаш тази усмивка го бе ранила право в сърцето.
Когато колата възви към моста Шанже, Рицарят слезе от топа и потъна сред множеството.
Една част от тълпата остана около съдебната палата, другата се бе пръснала по протежение на пътя, който водеше от Консиержери до ешафода.
На Площада на революцията, изобщо не чувайки ревовете на хилядите гърла, двама души стояха, облегнати на един стълб.
Какво чакаха тези хора?
Те чакаха края на пътя на кралицата до оръдието, излъскано от слънцето и дъжда, от ръката на палача, оръдието, отнело не един човешки живот. То със зловеща гордост стоеше изправено пред погледите на цял Париж.
Тези двама мъже — с бледи устни и смръщени вежди — бяха Морис и Лорен. Изгубени в множеството, но изгубени на място, което предизвикваше всеобща завист, те продължаваха шепнешком разговора си, който не бе от най-безинтересните разговори, водени в този миг сред тълпата.
— Виждаш ли — каза Морис — как разтваря червените си ръце това отвратително чудовище, сякаш вика всеки от нас в страшната си паст?
— Да ти кажа истината — отговори Лорен, — аз не съм от тези, които са склонни да виждат всичко наоколо си в кървави краски. Склонен съм по-скоро да виждам нещата край нас в розово. Готов съм да пея и в подножието на тази отвратителна машина. Защото — докато дишам, се надявам.
— Надяваш се дори когато убиват жени?
— Ах, Морис — въздъхна Лорен, — ти си дете на Революцията и не бива в никакъв случай да се отричаш от своята майка. Морис, съветвам те, остани си добър и лоялен патриот до края на дните си. Онази, която ще умре след малко, не е жена като всички жени. Тя е злият гений на Франция.
— Не тъжа за нея — възрази Морис. — Не за нея жаля!
— Да, досещам се. На теб умът ти е все в Женевиев!
— О — възкликна Морис, — една мисъл ще ме накара да полудея: Женевиев е в ръцете на тези слуги на гилотината — Ебер и ФукеТренвил, в ръцете на същите хора, които са пратили тук нещастната Елоиз и които изпращат сега на гилотината и горделивата Мария Антоанета.
— Мен пък именно това ме кара да се надявам. Народният гняв, който утоли жаждата си с двама тирани, ще бъде сит поне за известно време! А насити ли се той, известно време няма да поглъща никого. Както предричат съвременните пророци, ще се гнуси и от най-дребните късове човешко месо!
— Лорен, Лорен — каза Морис, — аз съм по-сигурен от теб и съм готов с пълен глас да заявя онова, което сега ти говоря тихо: Лорен, мразя новата кралица, знаеш за коя говоря, за тази, която ми се вижда предназначена да унаследи тръгналата към гилотината Мария Антоанета. Не е добра онази кралица, която добива пурпурен цвят на лицето от всекидневната кръв и която има Сансон за свой пръв министър.
— Ами! На нас тя нищо няма да стори!
— Не съм сигурен, Лорен — рече Морис и поклати глава. — Ти виждаш, че дори ние с теб, за да не бъдем арестувани, имаме само едно средство, един начин: да стоим на улицата!
— Ами! Бихме могли да се махнем от Париж, където не виждам нещо кой знае колко да ни задържа! Прочее нека не се оплакваме! Чичо ми ни очаква в Сент Омер, паспорти, пари, всичко си имаме. Може ли с тези неща някой жандарм да ни спре? Ние с теб стоим тук просто защото искаме да стоим — нима нямаме право на това?
— Но това, което ти казваш, не е истина — противопостави се Морис. — Ти имаш добро сърце и стоиш тук, защото аз искам да остана!
— А искаш да останеш, защото желаеш да отървеш Женевиев. След като е така, какво по-просто, какво по-справедливо, какво по-естествено може да има от това и аз да остана? Ти смяташ, че тя е в затвора, и това е повече от вероятно. Искаш да бдиш над нея, а за тази цел трябва да бъдем в Париж!
Морис тежко въздъхна.
— Помниш ли — рече той — смъртта на Людовик XVI? Още се виждам как стоя блед от вълнение и гордост. Бях един от главатарите на тази тълпа, от която се крия днес. При подножието на този ешафод се показах по-висок, отколкото бе кралят, когато се качваше горе. Каква промяна, Лорен! И като си помисля, че само девет месеца бяха достатъчни, за да се променят нещата така…
— Девет месеца любов, Морис. Теб любовта те погуби! Любов, ти съсипа и Троя!
Морис отново въздъхна. Блуждаещата му мисъл търсеше друга посока, друг хоризонт.