Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
— А жената на Харди са използвали за алиби — кимна Рандъл и цъфна в усмивка.
— А каква е ролята на Глицки?
Струлър и Рандъл си размениха погледи и следователят се нагърби с отговора:
— Колко печели Глицки — седемдесет, седемдесет и пет годишно? Той е шеф на „Убийства“, а Харди му е приятел, така че включват и него в далаверата и по този начин Рон със сигурност никога няма да бъде арестуван. Глицки изобщо няма да насочи разследването към него. Толкова. Край на случая.
— А след това — поде Рандъл — попритисват Кери за връзката му с Брий и той се принуждава да се обърне към кмета, който, на свой ред, ни нарежда да освободим Франи по политически причини и прочие, и прочие, та цялата работа да се покрие.
— Кучи син! — възкликна Прат.
— Точно така. — Донесоха мартинито на Рандъл, той извади маслинката и доволно я задъвка. — Всички части на пъзела съвпадат, Шарън. А междувременно Бомонт убива още двама — и двамата са ченгета, които схващат каква е работата.
На Прат картинката й допадна, но тя повдигна едно възражение:
— Освен ако Канета не е работел за Харди…
Но Скот имаше готов отговор и на него:
— Канета е трябвало да извади кирливите ризи на Кери и Пиърс, оня тип от „Калоко“. Класически адвокатски фъшкии за мътене на водата, ще ме извините за израза. Тая работа я е свършило някое друго конте. И тук Канета е налетял на нещо, дошъл му е акълът в главата и се е опитал да се включи в далаверата.
— И Рон е бил принуден да го убие. — Струлър отпи от бирата си.
— И накрая, но не на последно място — обади се Рандъл, — Глицки издава заповед никой да не обелва дума за Канета, Грифин или за когото и да било. Той, цитирам, води свое собствено разследване и следователно Рон Бомонт, изглежда, е изпаднал от него.
— Господи! — разпали се Прат. — Ако е вярно…
— Това ще бъде делото на десетилетието — довърши Рандъл.
— Вярно е — отсече Струлър. — Всичко пасва.
За кратко настъпи тишина, докато келнерът им сервира салатите. Прат почовърка из своята за миг, после остави вилицата си.
— Добре, още едно възражение. Щом е било толкова хитро замислено, защо тая Харди се остави да я пъхнат в затвора?
— За един милион долара — отвърна Струлър — и аз ще полежа четири дни там, когато кажеш.
Но Рандъл отговори сериозно:
— Тъпанарска грешка, която престъпниците допускат под път и над път. Беше нервна, а Брон я вбеси.
Отговорът му не задоволи Прат.
— А тайната, която отказва да разкрие?
— Няма никаква тайна — трезво отвърна Рандъл. — Била е прекалено самоуверена и е импровизирала. Хитрата сврака хлътна с двата крака с твърдението, че е знаела за разногласията на Рон и Брий, но нямала представа на какво са се дължали. В онзи момент въпросът ми изглеждаше съвсем безобиден. Тя не разбра накъде бия, а когато схвана, вече беше прекалено късно.
— Значи тя…
— Според моите предвиждания утре тя ще отрече да е имало тайна. Или пък ще си измисли някоя.
— А направи ли го, ще потвърди нашата теория — вметна Струлър.
— Точно такъв е моят замисъл — радостно заключи Рандъл.
— А междувременно протежето на Глицки се превърна в сериен убиец на полицаи. — Гласът на Прат прозвуча твърдо: — Господа, трябва да натрием носа на тези хора.
От една ледена телефонна будка на „Грант“ Харди провери какви съобщения са постъпили в кантората му и научи, че екипът от отдел „Пожари“ се е обадил и повече или по-малко настойчиво е пожелал да поговори с него. Същото са поискали и трима от клиентите му.
И накрая се изненада от връхлетялото го облекчение, когато разбра, че Дейвид Фримън най-после се е прибрал. Все така пеш, той стигна от китайския квартал до Сътър Стрийт и зданието на Фримън за десет минути.
Когато Харди отвори вратата, старият му, свадлив — и все пак очевидно недосегаем за куршумите — хазаин усилено пишеше в един жълт бележник на бюрото си.
— Отдели ми минутка от скъпоценното си време — започна той. Беше възмутил Филис, отхвърляйки думите й: „Не желае да го безпокоят“ с едно: „О, добре. Тогава ще го оставя намира“.
Не се извърна нито веднъж, докато подминаваше бюрото й, чукаше на вратата на Фримън и я отваряше.
Очите издаваха стареца. Всъщност не бе толкова ядосан, колкото изглеждаше, ако се съди по гласа му, макар че все пак придърпа бланка за почасово заплащаме, вписа нещо в нея и изръмжа:
— Скъпоценно едва ли е точната дума. А времето ми тук се заплаща, Диз. Ако в момента поискаш съдействието ми, това ще ти струва пари.
— Рано или късно с всичко е така.
Харди затвори вратата. Косата на Фримън бе придобила прическа а ла Айнщайн, а и целият той бе пременен с обичайното си шивашко великолепие: угаснала пура в устата, изкривена вратовръзка, разкопчана смачкана риза, а сакото на лъскавия му кафяв костюм бе набрано на раменете.