Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Свещеникът се свлече в локвата на каменния под, заудря главата си в ръба на стъпалата. Девойката слушаше и гледаше. Когато той млъкна, задъхан и изтощен, тя повтори полугласно:
— О, мой Феб!
Свещеникът запълзя на колене пред нея.
— Моля те! — извика той. — Ако имаш сърце, не ме отблъсквай! О, обичам те! Горко ми! Когато произнасяш това име, клетнице, все едно, че разкъсваш със зъбите си всички клетки на сърцето ми. Милост! Ако си дошла от ада, ще те последвам. Всичко съм сторил, за да го заслужа. Преизподнята, в която ще бъдеш ти, ще бъде моят рай, твоят лик е по-прекрасен от божия. О, кажи, наистина ли не ме желаеш? В деня, когато една жена отблъсне подобна любов, планините би трябвало да се изместят. О, само ако пожелаеш! Колко щастливи бихме могли да бъдем! Ще избягаме — ще ти помогна да избягаш, — ще отидем някъде, ще потърсим такова място на земята, където има най-много слънце, дървета и най-синьо небе. Ще се обичаме, ще слеем душите си една с друга, ще горим във вечна жажда един за друг и ще я утоляваме заедно и непрестанно от непресекващия извор на любовта!
Тя го прекъсна със зловещ и звънък смях:
— Я се вижте, отче, кръв тече от ноктите ви! Свещеникът остана за миг като вкаменен, втренчил поглед в ръката си.
— Добре. — поде най-сетне със странна благост той. — Оскърбявай ме, присмивай ми се, обвинявай ме, но ела, ела с мен! Да побързаме. Утре ще бъде, казвам ти. Бесилката на Гревския площад, нали я знаеш? Тя е винаги готова. Ужасно е! Да видя как те карат в каруцата! О, милост! Никога не съм чувствувал, както сега, колко много те обичам! Ела с мен, ще имаш време да ме обикнеш, след като те спася. Мрази ме колкото искаш! Но ела! Утре! Утре! Бесилката! Присъдата! О, спаси себе си! Пощади ме!
Той я улови за ръка, извън себе си от възбуда, опита се да я повлече.
Тя го погледна втренчено.
— А какво стана с моя Феб?
— А! — възкликна свещеникът, като пусна ръката й. — Вие нямате капка милост.
— Какво стана с Феб? — повтори тя хладно.
— Той умря! — извика свещеникът.
— Умрял! — каза тя, все така ледена и неподвижна. — За какъв живот ми разправяте тогава?
Той не я слушаше.
— О, да — мълвеше архидяконът сякаш сам на себе си. — Трябва да е умрял. Острието се заби надълбоко. Струва ми се, че докоснах сърцето му с върха на камата си. О, целият ми живот бе съсредоточен във върха на нейното острие!
Девойката се хвърли върху него като разярена тигрица и го събори с нечовешка сила върху стъпалата на стълбата.
— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! Остави ме да умра! Нека нашата кръв навеки заклейми челото ти! Да бъда твоя ли, свещенико! Никога! Никога! Нищо няма да ни свърже, дори и адът! Махай се, прокълнати! Никога!
Свещеникът се олюля на стълбата. Той мълчаливо освободи краката си, омотани в гънките на расото, взе фенера и бавно се заизкачва по стъпалата, които водеха към вратичката. После я отвори и излезе.
Внезапно девойката видя, че той отново подаде глава в отвора. Изражението му бе ужасно. Той й извика с хриптящ от ярост и отчаяние глас:
— Казах ти, той умря!
Тя падна по очи и в мъртвата тишина се чуваше само въздишката на капката вода, която раздвижваше повърхността на локвата в мрака.
V. МАЙКАТА
Едва ли в цялата вселена има нещо по-радостно от чувствата, които буди в душата на майката малката обувчица на детето й. Особено пък празничната, неделна или кръщелна обувчица, извезана дори по стъпалото, обувчица, с която детето не е направило нито една крачка. Тази обувчица е толкова сладка и мъничка, толкова непригодна за ходене, че майката сякаш вижда бебенцето си. Тя му се усмихва, целува го, говори му. Пита се дали наистина е възможно да има тъй малко краче. И ако детето не е при нея, достатъчно е да види хубавата обувчица, за да си представи тутакси сладкото и крехко създание. Струва й се, че го вижда, тя го вижда цялото, живо, весело, с нежните му ръчички, с кръглата главица, с невинната устица, с чистите очи със синкаво бяло. Ако е през зимата, ето го, то пълзи по килима, катери се с мъка по някоя табуретка и майката трепери да не се приближи до огъня. Ако е през лятото, то пълзи по двора, в градината, скубе тревата между камъните, гледа простодушно големите кучета, големите коне, без да се плаши от тях, играе с черупките, с цветята и градинарят се кара, когато намери пясък по лехите и пръст по алеите. Всичко около него се смее, сияе и играе като него, дори лекокрилият вятър, дори слънчевият лъч, които се вплитат на воля в палавите къдрици на косичките му. Обувчицата извиква всичко това пред погледа на майката и сърцето й се разтапя като восък на огън.