Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Задъхан, свещеникът млъкна за миг. После продължи:
— Полуподдал се на непобедимото обаяние, аз се опитах да се вкопча о нещо, за да се задържа в падението си. Спомних си примамките, които бе изпречвал по пътя ми сатаната. Създанието, което виждах пред себе си, бе тъй неземно хубаво, че можеше да бъде изпратено само от небето или от ада. Не беше обикновена девойка, направена от шепа пръст и осветена оскъдно отвътре от колебливия лъч на женска душа. Тя бе ангел! Но ангел на мрака, изтъкан от пламък, а не от светлина! В момента, когато мислех така, съзрях до тебе една коза, бесовско животно, което ме наблюдаваше присмехулно. Обедното слънце пламтеше в рогата й. Тогава прозрях примамката на дявола и ми стана ясно, че си пратена от ада, пратена за моя гибел, убеден бях в това.
Свещеникът се вгледа в лицето на затворничката и добави студено:
— И сега мисля същото. Обаче очарованието ти ми въздействува постепенно, твоят танц се въртеше в главата ми, чувствувах как загадъчното обаяние проникваше в мене. Всичко, кое го трябваше да бди нащрек в душата ми, бе приспано и като тези, които умират от бяла смърт, аз се поддавах с наслада на тази дрямка. Внезапно ти запя. Какво можех да сторя аз, нещастният? Песента ти беше по-запленяваща и от танца ти. Понечих да избягам. Невъзможно. Бях закован, сраснал се със земята. Струваше ми се, че мраморът на плочите стига до коленете ме. Трябваше да остана докрай. Краката ми бяха ледени, главата ми кипеше. Най-сетне ти може би се смили над мене, прекъсна песента си к изчезна. Отражението на дивното видение, отзвукът на омайното пеене заглъхнаха постепенно в очите и ушите ми. Тогава се отпуснах на перваза неподвижен и безсилен като повалена статуя. Камбаните, биещи за вечерня, ме събудиха. Аз станах и побягнах, но уви! Нещо в мене бе рухнало и не можеше вече да се възстанови, нещо ме бе връхлетяло и аз не можех да му убягна.
Той пак спря и след малко продължи:
— Да, от този ден у мене заживя човек, когото не познавах. Опитах се да прибягна към всички изпитани средства: манастира, олтара, работата, книгите. Безумие! О, колко кухо отеква науката, когато в нея се блъска отчаяно пламнала от страст глава! Знаеш ли, девойко, какво се изпречваше оттогава между книгите и мене? Ти, твоята сянка, ослепително видение, което прекоси един ден празното пространство пред мене! Но твоят образ бе променил цвета си — бе станал тъмен, зловещ, мрачен като черния кръг, който дълго стои пред очите на непредпазливия, загледан втренчено в слънцето.
Понеже не можех да се избавя от тебе, понеже песента ти безспир звучеше в ушите ми, понеже краката ти постоянно танцуваха над молитвеника ми, понеже всяка нощ сънувах, че тялото ти се плъзга до плътта ми, пожелах да те видя отново, да те докосна, да узная коя си, да видя дали отговаряш на идеалния образ, който се бе запечатал у мене, и да разбия своя блян в действителността. Надявах се най-малко-; то, че новото впечатление ще заличи първото, защото първото ми беше станало непоносимо. Търсех те. Видях те отново. Нещастие! Когато те видях повторно, пожелах да те виждам хиляди пъти, да те виждам непрестанно. Тогава — нима човек може да се спре по този пъклен наклон? — престанах да принадлежа на себе си. Единият край на нишката, която в дяволът бе вързал за крилете ми, бе прикрепен към твоя крак. Почнах също като тебе да скитам безцелно по улиците. Чаках те по входовете, дебнех на ъгъла на улиците, следях те с очи от високата кула. Всяка вечер се прибирах все по-очарован, по-отчаян, по-омагьосан, по-обречен.
Узнал бях коя си ти, египтянка, циганка, скитница, можех ли да се съмнявам, че не съм жертва на магия? Слушай! Надявах се, че съдебният процес ще ме спаси от магията. Една магьосница бе омаяла Бруно д’Асти. Той накарал да я изгорят и се отървал от магията. Знаех за този случай. Пожелах да опитам това средство. Опитах се най-напред да ти забраня да идваш на площада пред „Света Богородица“. Надявах се да те забравя, ако не те виждам. Но ти не обърна внимание. Продължи да идваш там. Тогава ми хрумна мисълта да те отвлека. Направих опит една нощ. Бяхме двама. Държахме те вече в ръцете си, когато този жалък офицер се появи ненадейно. Той те освободи. И сложи началото на твоето, моето и собственото си нещастие. Най-сетне, като не знаех вече какво да правя и къде да се дяна, аз те обадих на духовния съд. Мислех, че ще се излекувам като Бруно д’Асти. Мислех също смътно, че процесът ще те постави на мое разположение, че ще те държа в моя власт в затвора, ще бъдеш моя, няма да можеш да ми се изплъзнеш, че достатъчно дълго ме владееш, за да те овладея най-сетне и аз. Когато човек върши зло, трябва да го върши докрай. Лудост е да се спре насред път в чудовищните си замисли. В неимоверно голямото престъпление се крие неимоверна наслада. Свещеник и магьосница могат да се слеят в блаженство и върху стиска слама, и в тъмница!