Парижката Света Богородица

Но ако тя е загубила детето си, всички тия радостни, чаровни и нежни картини, свързани с малката обувчица, се превръщат в жестоко страдание. Хубавата везана обувчица става тогава инструмент за изтезание, който вечно терзае майчиното сърце. Тя дърпа все същата струна, най-дълбоката и най-чувствителната. Само че не я докосва гальовно като ангел, а я опъва безжалостно като демон.

Една сутрин, когато майското слънце изгряваше на тъмносиньото небе — фона, на който Гарофало обича да рисува своето „Сваляне от кръста“, — отшелницата от Роландовата кула чу шум от колела и железа и тропот на конски копита по Гревския площад. Това не възбуди любопитството й, тя притисна коси към ушите си, за да заглуши шума, и пак се отдаде на съзерцание, отпусната на колене пред неодушевени? предмет, който обожаваше от петнадесет години насам. Тази малка обувчица, както вече казахме, представляваше за нея вселената. Мисълта й бе съсредоточена в нея и щеше да я напусне само при смъртта. Мрачната килия на Роландовата кула едничка знаеше колко горчиви клетви, колко покъртителни жалби, колко молитви и ридания бе отправила към небето отшелницата заради прелестното терличе от розов сатен. Никога подобно отчаяние не е бивало изливано върху тъй сладък и изящен предмет.

Тази сутрин изглеждаше, че нейната горест бе още по-силна, отколкото друг път. Чуваха я как нарежда високо и монотонно и сърцата се изпълваха с жал.

— О, дъще — мълвеше тя. — Рожбо моя! Скъпо мое детенце! Никога вече няма да те видя! Всичко е свършено! Все ми се струва, като че ли беше вчера! Господи, господи! Щом си щял да ми я отнемеш тъй бързо, по-добре да не ми я беше давал! Нима не знаеш, че децата са част от нашата плът и че майка, която е загубила детето си, не вярва вече в бога? Ах, горко ми, горко ми, че излязох от къщи з оня ден. Господи! Господи! Нима никога не бе ме виждал с нея, когато я греех ликуваща на огъня, когато тя ми се усмихваше, сучейки, когато пристъпваше с крачката си по гърдите ми чак до устните ми, та ми я отне? О, ако ти би видял това, прави боже, сигурно би се съжалил над моята радост и нямаше да отнемеш едничката обич, останала в сърцето ми! Толкова ли отхвърлено създание бях, господи, че ти не погледна, преди да ме осъдиш? Уви! Уви! Ето обувчицата! Но къде е крачето? Къде е то? Къде е всичко останало? Къде е детенцето? Рожбичко моя! Рожбичко моя! Какво направиха с тебе? Върни ми я, господи! Коленете ми се израниха да те моля петнадесет години вече, господи, не стига ли? Върни ми я, господи, макар за един ден, за един час, за една минута, за една минута, господи! И хвърли ме после на дявола во веки веков! О, ако знаех къде се влачи полата на дрехата ти, щях да се вкопча в нея с двете си ръце и ти щеше да бъдещ принуден да върнеш детенцето ми! Виж хубавата ми обувчица, не ти ли е жал, господи? Как можа да осъдиш една майка на това наказание цели петнадесет години? Пресвета Дево! Милостива застъпнице! Взеха ми детенцето — моя Исус, откраднаха ми го, изядоха го върху тревата, изпиха кръвчицата му, сдъвкаха костите му! Света Богородичке, смили се над мен! Детенцето ми! Искам си детенцето! Много важно че било в рая? Не ми трябва вашето ангелче, искам си моето детенце! Аз съм лъвица, искам си лъвчето. О, ще се гърча по земята, ще строша камъните с челото си, ще погубя душата си и ще те проклинам, господи, ако не ми върнеш детето! Виждаш, че съм изпохапала ръцете си, господи, нима всеблагият няма да се смили над мене? О, нека ям само черен хляб и сол, но да имам детенцето си, което ще ме сгрява като слънце! Уви, господи, аз съм долна грешница, но моето момиченце ме правеше благочестива. Бях изпълнена с вяра от любов към него. Виждах те през неговата усмивка и сякаш небето се разтваряше пред мене. О, да можех само веднъж, още един-единствен път да обуя тази обувчица на сладкото му краче и ще умра, пресвета Дево, благославяйки те! Ах, петнадесет години! Тя щеше да бъде голяма вече! Клето дете! Как? Възможно ли е, нима никога вече няма да я видя, дори на небето? Защото аз няма да отида там. О, какво нещастие! Като си помисли човек само, че извън нейната обувка не ми е останало абсолютно нищо друго!