Пътят на дракона

Сред полегатите скалисти хълмове, където минаваше спорната граница между Саракал и Кешет, терминът „принц“ имаше различно значение от онова, с което беше свикнал Гедер. За да се наречеш принц тук, явно беше достатъчно да притежаваш определена площ земя, да командваш определен брой войници или да си син или племенник на друг принц. Дори расите бяха без особено значение тук. Принцовете на Кешет можеше да са йему, тралгуни или ясуру, нямаше формални ограничения и за другите раси, макар че на практика принцове от други раси нямаше.

Правеше впечатление липсата на първокръвни в обширните неплодородни поля и Гедер скоро откри, че неговата групичка — той, оръженосецът му и още четирима мъже на служба при баща му — предизвиква интерес и любопитство в градчетата и селата източно от Саракал. Първокръвният принц, така го наричаха, и когато Гедер отричаше да е такъв, възникваше объркване. Опитът да приравни своя ранг към йерархичната система на Кешет беше задача лишена от смисъл и навярно неизпълнима, затова когато пътуващият двор на принц Куп рол Бехур го удостои с гостоприемството си, Гедер реши, че ще е най-лесно, ако се представи като повече или по-малко равен на златолюспия лорд ясуру.

— Не разбирам, принц Гедер. Напуснали сте своята земя и своите хора, за да търсите нещо, но не знаете какво е то, нито къде е. Нямате претенции върху него, дори не знаете дали то подлежи на претенции. На каква печалба се надявате?

— Ами, не става въпрос за печалба, нито за търговия или нещо такова — отвърна Гедер и посегна да си вземе още една от малките тъмни наденички в общото блюдо.

Когато видя прашните валма на пътуващия двор да се издигат на хоризонта като дим от горски пожар, Гедер очакваше да види голям керван или войници в поход. Очакваше палатките им да приличат на онази, в която беше спал по пътя към Ванаи и обратно и в каквато спеше сега, по време на кроткото си самоналожено изгнание. Нищо подобно. Пътуващият двор не беше лагер — не беше дори голям и луксозен лагер. Беше си истинско градче с леки дървени постройки, с храм на някакъв двулик бог, за когото Гедер не беше чувал, и площадче, където принцът да пирува. Треволяците и бурените по улиците подсказваха, че градчето е тук най-много от един ден. И че едва ли ще се задържи повече от още един, реши Гедер. Беше като град от легендите, който се появява за една нощ, а после изчезва заедно с росата. Факли пушеха и трепкаха на вятъра. Звезди тежаха в небето. Напечената земя излъчваше лятна жега.

Гедер сдъвка с наслаждение наденичката. Беше солена и ароматна и оставяше в устата почти окултното усещане за сладост и дим. Не беше ял такова нещо и дори да му кажеха, че наденичките са направени от смлени очи на гущер и птичи крака, пак би изпразнил чинията без колебание. Толкова бяха вкусни. От шестнайсетте блюда, които робите разнасяха около масата, това му беше любимото. Макар че зелените листа с червени точки в марината определено дишаха във врата на наденичките за първенството.

— Целта ми не е да натрупам печалба — каза той с пълна уста.

— Чест ли търсите тогава?