Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Простете — каза тя, — но ми се струва, че всички сме се вторачили в пиратството, сякаш то е единственият ни проблем. Уви, има и други беди, които могат да сполетят един търговски кораб. Ако не греша, преди пет години буря е потопила цели три кораба, нали така?
— Не — сопна ѝ се тралгунката.
— Те потънаха във водите на Северобреж — каза картадамът. — Изобщо не стигнаха до остров Нарин.
— Дори така да е, инвестицията в тях е била изгубена безвъзвратно, без значение къде са потънали — каза Ситрин. — Какъв точно въпрос разискваме в момента? Как да защитим търговията? Или как да направим така, че пиратите да са по-малък риск от бурите? Ако питате мен, един ескортиращ кораб следва да бъде полезен във всяка ситуация.
— Не може ескортът да следва търговските съдове по целия път и да се притича на помощ при всеки проблем — каза синаят.
— Първоначалната цена ще е висока — каза Ситрин, сякаш той беше повдигнал именно това възражение. — Ще изисква от Порте Олива дългосрочен ангажимент, но той ще се изплати с голяма възвръщаемост. Също така ще трябва да се договори сътрудничество с пристанищата на север.
Каза го все едно просто разсъждаваше на глас. Разговор между приятели, нищо повече. Ала всички те знаеха какво е казала току-що.
Казала бе, че Медеанската банка има готовност да придружава и защитава търговските кораби от Порте Олива до всяка крайна точка и по обратния път. Че самата тя разполага с достатъчно пари, които да налее щедро в проекта, без да очаква възвръщаемост през първите няколко години. И че компанията майка в Карс има стабилни контакти със страните на север. Ако целта беше да разшири мащаба на разговора, значи беше успяла. Другите можеха да си сравняват бройката на войниците, да смъкват цената на дребните си проектчета, да се позовават на отколешни спогодби и договори, които и занапред щяха да си останат само на хартия. А Ситрин можеше да каже — аз съм най-голямото куче в тази яма и мога да направя онова, което вие не можете.
Чувството ѝ хареса.
Дворчето потъна в тишина за миг, после картадамът вдиша шумно и ядосано, а полуясурото със зелените очи каза:
— Тя е права.
Кахуар Ем седеше до губернатора. На светлината, изливаща се от наситено синьото небе, кожата му изглеждаше почти бронзова, като на оживяла статуя. Когато се усмихна, Ситрин видя, че зъбите му — бели като на първокръвен — са леко заострени като на ясуру.
— Шегуваш се — каза умърлушено картадамът.
— Може да го направите частично — продължи Кахуар Ем, като погледна за миг картадама, преди да се обърне отново към Ситрин. — Но как ще попречите на Дон да направи същото? Или на Ъпърт Марион? На Новипорт или на Макиа? Можете да направите Порте Олива малко по-сигурно място и за няколко години търговските кораби да се стичат насам вместо към съседните пристанища, но само докато другите градове не последват примера ви. Или може да действате решително, да си осигурите доминираща роля в регионалната търговия и да контролирате презокеанските маршрути за следващите няколко поколения. Зависи какви цели си поставяте, предполагам.
Ситрин откри, че му се усмихва, после бързо съобрази, че странният полуясуру се обажда кажи-речи за първи път и че е участвал в разговора по-малко и от нея. Трябваше да го следи внимателно. А той, сякаш прочел мислите ѝ, я стрелна с широка усмивка.
Разговорът продължи още час, ала вятърът беше променил посоката си. Картадамът се съсредоточи върху дребни възражения, наемникът изведнъж реши, че военният аспект може да се разглежда като част от по-голяма стратегия, вместо да е в центъра на по-малка, а тралгунката потъна в мълчание. Неизказан гняв и едва прикрито подозрение насищаха атмосферата, а губернаторът изглеждаше предоволен от развитието на нещата. Когато Ситрин си тръгна, наметнала шала с мъниста на раменете си, походката на два пъти по-възрастна жена ѝ се стори истинска тегоба. Искаше да подскача като козичка.
Спря на стълбите и се загледа в големия мраморен храм от другата страна на площада, имитирайки благоговение, каквото не изпитваше. Слънцето се бе смъкнало ниско и огряваше фасадата на храма. Луната, вече изгряла, висеше в безоблачното индиго на небето, наполовина бяла, наполовина в мрак. Под въздействието на красивия град под красивото небе, а и на твърде многото вино навярно, Ситрин едва не пропусна плячката си.
— Извинете — каза тя.
Полуясуруто се обърна и я погледна през рамо, сякаш я виждаше за пръв път.
— Казвате се Кахуар, нали? — попита тя.
Той поправи вежливо произношението ѝ. Стоеше едно стъпало под нея, което ги изравняваше на височина.