Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Поклони се, обърна им гръб, тръгна обратно през ниските прашни шубраци и покрай дървените маси на кешетските воини и потъна в сенките. Войниците, които носеха веригите, я последваха, както се следва водач. На Гедер му се стори, че съзира изненада и дори шок по лицата на рицарите, но нямаше представа на какво се дължи. Явно нещо се беше случило току-що, но какво — можеше само да гадае.
Принцът се почеса по люспите около устата и по шията, както първокръвен би погладил брадата си. Ухили се и тъмните му остри зъби лъснаха като стена.
— Яжте! Пийте! — извика той и рицарите се разшумяха като преди. Гедер си взе още една наденичка. Чудеше се какво е пропуснал.
Стомахът му се бунтуваше след банкета. Гедер лежеше в палатката си, слушаше как лекият летен вятър подухва в пустинята и не можеше да заспи. Чуваше тихото похъркване на оръженосеца си, надушваше финия кешетски прах, който полепваше по всичко, а в устата си усещаше вкуса на паприкованите меса, с които се беше гощавал на банкета и които му бяха завещали неприятната тежест в стомаха. Лунният светлик се промушваше в ръбовете на палатката и посребряваше мрака. Гедер се чувстваше едновременно неспокоен и вцепенен.
„Сладкото беше в самия него и всъщност не беше сладко. Но не беше и горчиво. И нямаше силата да лекува нищо.“
От всичките брътвежи на гадателката тези думи го глождеха най-много, разбъркваха мислите му така, както силните подправки му бяха разбъркали стомаха. Започваше да му се струва, че хаавиркината е говорила за Ванаи и Камнипол, а не за вуйчо си. Кракът му отдавна беше заздравял, но сетеше ли се за Ванайската кампания, отново усещаше слаба болка там, където го беше пронизала стрелата. По същия начин разни дребни неща неочаквано му напомняха за черния възел в гърдите, който го беше изтормозил до смърт по обратния път от Ванаи до Камнипол. Не помнеше добре лицето на покойната си майка, но силуета на непознатата жена, очертан на фона на пожарите, виждаше ясно като палатката, в която се опитваше да заспи. По-ясно дори.
Тържественото посрещане в столицата и банкетите в негова чест трябваше да са отмили угризенията му и за кратко възелът наистина се беше отпуснал. Но не завинаги, оказа се. Смятал бе, че е сладко, но може и да не беше. Докато траеше, беше великолепно — и по това нямаше спор. Гедер се беше издигнал в двора. Беше спасил столицата от наемническия бунт. Ала ето го тук, изгнаник, беглец от политически игри, които не разбираше. А колкото и неприятни да бяха стомашните му проблеми, пак бяха за предпочитане пред кошмарите за пожара.
Истината бе, че не той носеше вината за случилото се във Ванаи. Други хора го бяха използвали по най-безобразен начин. Изгубеният сън, постоянният страх, дори подозрението, че докато цял Камнипол празнува в негова чест, Алан Клин му се присмива зад гърба, той и другарчетата му. Ето тези белези носеше Гедер в душата си.
Съсредоточи се върху тази мисъл. Дворцовите игрички, с които беше пропита атмосферата в Кралски шпил и столицата, нямаха нищо общо с него, бяха му изначално чужди. Облекчението, което го беше заляло, когато Камнипол го посрещна с овации, сега му се струваше кухо и изпразнено от съдържание, което не му пречеше да копнее отново за него. Благодарение на онези овации поне за кратко беше забравил гласа на огъня. Но точно като при сънуваната вода на хаавиркинската гадателка, и онази сладост не беше сладка, а само липса на горчивина. И не беше излекувала нищо.
Ако можеше да проумее какво точно е станало, ако прозреше каква е била играта и кои са били играчите, щеше да знае чия е вината. И какви са в действителност набедените му приятели.
Обърна се на една страна и придърпа завивките. Миришеха на прах и пот. Нощта беше достатъчно топла да спи без завивки, но тежестта им го успокояваше. Въздъхна, коремът му изкъркори. Хаавиркинската гадателка беше казала някои смислени неща. Може би наистина беше толкова мъдра, колкото я изкарваше принцът. Гедер се замисли дали да не я потърси на сутринта и да я поразпита още малко. Дори предсказанията ѝ да бяха глупости и суеверия, поне щяха да му дадат храна за размисъл, с която да запълва дългите самотни нощи в пустинята.
Не забеляза, че е задрямал, докато не се събуди. Слънчевата светлина искреше свежа с веселото жълто на полските цветчета, а ефимерната роса придаваше на въздуха измамен хаплив хлад. Гедер нахлузи панталона си и една туника. Тези му дрехи бяха по-семпли от снощните, но пък сега нямаше да ходи на господарски банкет. А и се намираше в пустинята все пак. Тук не важаха антийските стандарти. Дървените постройки още бяха на местата си и Гедер тръгна към тях, като се оглеждаше за пазачи. Не ги видя.