Душегубеца
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Душегубеца». Краткое содержание книги:
Ребека не отвърна, но позволи на Дмитрий да я отведе обратно в замъка. Войниците се бяха събрали в двора и когато я видяха да приближава, извадиха мечовете си и затропаха с тях по щитовете си, а виковете им на признателност отекнаха из цялата крепост. За тези страховити мъже Ребека беше истински воин; героиня, победила злото и донесла им славна победа над турците.
Девойката застана пред тях, но всъщност беше далеч оттук. Мислите й я бяха върнали в Дънмоу, при благия свещеник, когото беше скрила в конюшнята на „Сребърният дракон“, и към тръпнещия от копнеж Купър, който вървеше към нея през салона на кръчмата…
Рим, септември 1565 година
Отец Родериго Бастини се облегна в грамадното си, подобно на трон кресло и погледна през писалището към англичанката, която седеше срещу него.
— Чувате ли камбаните, мистрес Ленъкс?
Йезуитът наклони глава на една страна и се заслуша в празничния звън, отекващ из цял Рим в чест на прогонването на войските на Сюлейман от Малта. След дълга и яростна обсада хоспиталиерите бяха успели да отвоюват острова си, удържайки решителна победа срещу турците.
— Велика победа! — заяви Бастини, а после вдигна перото си от писалището.
Тази англичанка с нейния втренчен поглед определено го смущаваше. Макар да не беше надарена с класическа красота, жената беше привлекателна; е, лицето й беше леко потъмняло от слънцето, но косата й беше гъста и лъскава, а очите й — прозорливи. Разбира се, йезуитът беше видял заешката устна на девойката, но от любезност се опитваше да не гледа натам. Междувременно се чудеше дали тази особеност накърнява хубостта й, или я подсилва. Той вдигна писмото.
— Завръщате се от доста опасно пътуване, мистрес Ленъкс. Доколкото разбирам обаче, руснаците са ви осигурили ескорт през Адриатическо море и са ви изпратили чак до Рим. Къде сте отседнали сега? — Бастини говореше бавно; за съжаление, английският му не беше толкова добър, колкото му се искаше.
— При сестрите от „Санкта Северина“ на другия бряг на Тибър.
— А, да — Бастини се наведе през писалището. — Доколкото знам, монахините от този манастир са се посветили на грижите за… как да се изразя… жени, решили да се оттеглят от суетата на живота…
Ребека се усмихна и йезуитът остана очарован от благостта, която се изписа по лицето й.
— Аз не искам да се оттеглям от суетата на живота, отче.
— Значи ще се върнете в Англия?
Девойката поклати глава.
— Мисля, че в писмото много точно е описано какво искам.
— А, да…
Бастини вдигна пергаментовия свитък и се вгледа в изящния почерк. Писмото беше написано на перфектен латински от някакъв високопоставен венециански чиновник, намиращ се в близки търговски отношения с руснаците, и представяше Ребека като „вечна приятелка на Иван, цар на Русия, и невероятно смела жена, извършила ненадминат подвиг в услуга на руския двор“.
— Та какво точно искате, мистрес Ленъкс?
— Ребека. Името ми е Ребека.
— Много добре, Ребека.
— Искам да поговорим за Майкъл Сен Клер.
— А, да.
Йезуитът хвърли един поглед към разпятието, окачено на отсрещната стена. Той беше получил писмото предишната вечер и се беше разровил в архива, но сведенията, на които беше попаднал, бяха строго поверителни и на него никак не му се искаше да ги обсъжда с тази англичанка.
— Боя се, че не мога да ти кажа много за него, Ребека — продължи Бастини бавно. — Знам, че Майкъл Сен Клер е родом от Ирландия и че е получил образованието си във Франция. После се е присъединил към йезуитския орден…
— Няма нужда да увъртате, отче! — прекъсна го Ребека. — Знам всичко за Фрогмор!
Йезуитът преглътна тежко.
— Моля ви — девойката се заигра със сребърната верижка около врата си. — Моля ви, отче — повтори тя. — Знам всичко за магьосника.
— Доколкото разбирам, Ребека, двамата със Сен Клер сте се срещнали в Англия, а после сте отпътували заедно за Русия…
— Да, отче, помогнах на Сен Клер да избяга от Англия и двамата се отправихме към Русия — девойката забеляза как очите на йезуита трепнаха. — Не се безпокойте, отношенията ни бяха… — тя се усмихна. — Да кажем, че в тях нямаше нищо, което да изповядам пред вас.