Душегубеца

Изведнъж йезуитът започна да се променя — лицето му заблестя като разтопено злато, очите му станаха сини като сапфири, а гласът му сякаш идваше от огромно разстояние.

— Но аз те обичам! — проплака Ребека, а сълзите се затъркаляха по страните й.

— Любовта е още по-ценна, когато е неосъществена, Ребека. Всъщност никоя любов не може да бъде удовлетворена. Човек винаги е гладен за още и още и това може да продължи цяла вечност. Може да се каже, че любовта е слабост и на нашия Бог.

Девойката се опита да обхване лицето му с ръце, но Сен Клер нежно я отблъсна.

— Не бой се, аз никога няма да те изоставя и когато ме повикаш, пак ще дойда.

Ребека се опита да каже нещо, но устните й отказаха да помръднат. После я обхвана някакво приятно и успокояващо чувство и тя пропадна в кадифения мрак на съня. През цялото време докато девойката се унасяше, Сен Клер държеше ръцете й и притискаше устни към нейните.

Ребека се събуди късно на следващата сутрин напълно бодра и в отлична форма. Болките от драскотините и натъртванията, които беше получила по време на обсадата, бяха изчезнали. В стаята нямаше никого другиго освен нея. Леглото на Сен Клер изглеждаше недокоснато. Дрехите, които беше носил йезуитът, бяха старателно сгънати и оставени в долния край на постелята, а портупеят му висеше на една от закачалките на вратата. А може би всичко е било сън? Девойката извика името на любимия си, но гласът й отекна в празната стая. И тогава го видя — на масата, вързано с панделка, лежеше букетче току-що набрани кокичета. Тя вдигна цветята и съзнанието й мигом се изпълни със спомени за горите край Дънмоу. В този момент Ребека разбра, че Сен Клер наистина си е отишъл. Тя седна и тихо зарида, докато накрая не изплака цялата си мъка.

После девойката се облече и изтича в двора на замъка. Грамадните порти бяха широко отворени, а подвижният мост — спуснат. Неколцината сънени стражи, които стояха на пост, й помаха за поздрав.

Ребека излезе от крепостта и овъглената земя захрущя под краката й. Откъм погребалната клада се носеше отвратителна смрад, а полето беше осеяно с останки от битката — изстреляни гюлета, счупени оръжия, парчета дрехи, късчета стомана, проблясващи сред тревата, а тук-там и някой пропуснат от гарнизона труп.

Девойката се приближи до гроба на Купър и нежно погали прясно прекопаната пръст. Сърцето й беше разбито. Албиносът беше мъртъв, Сен Клер си беше отишъл, а на нея й бяха останали само спомените. Тя остави кокичетата върху гроба и застана неподвижно. Вероятно можеше да прекара така целия ден, но не след дълго някаква сянка падна върху й. Ребека се обърна и видя над главата й да стои командирът на опричниците.

— Той си отиде, Дмитрий.

Руснакът нежно я изправи на крака. После свали грамадния си, обточен с кожа плащ, и я наметна, закопчавайки сребърната верижка на врата й.

— Свободна си да отидеш където поискаш, Ребека — каза той. — Ако решиш да се върнеш в Москва, кълна се във всичко свято, че ще ти осигуря царски прием. Ако пък предпочиташ да отидеш другаде, можеш да бъдеш сигурна, че ще пътуваш удобно и безпрепятствено — опричникът посочи към гроба, а суровите му очи омекнаха. — Не знам какво точно е станало в онази стая, но искрено вярвам, че ти си била докосната от сянката на Божието крило.