Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Зарязах я, полковник, след двайсет и седем години. Пенсионираха ме по болест. Сега съм цивилен хитрец, който бозае от две майки. Знам те аз, полковник — продължи Д’Алесандро. — Ти си командосът, дето върна нашия „727“.
— Почти вярно — съгласи се Торине. — Бивш командос. Когато ме направиха истински полковник, ме наместиха зад едно бюро…
— … откъдето те измъкна Макнаб, докато Чарли търсеше откраднатия „727“. Ти замина с Чарли за Коста Рика и докара самолета в Щатите, след като Чарли и някои от моите момчета го откраднаха от лошите.
— Виноват — отвърна Торине.
— Той участва и в тази операция, Вик — обясни Кастило.
— Добре дошъл на борда. — Д’Алесандро се усмихна и подаде ръка.
— Какво става, Вик?
— В подробности ли, или в общи линии?
— В подробности.
— Добре. Нейлър се обадил на Макнаб и му казал, че шефът ти, Хол, му позвънил и казал, че президентът иска или „Делта“, или „Грей Фокс“, или и двете, за да е сигурен, че нищо няма да се случи на семейство Мастърсън, когато пристигнат. Едва не се наложи да вържа Макнаб, за да го спра да дойде.
Кастило и Торине се разсмяха.
— Организирахме нещата. Вече ви казах, че разполагаме с двайсет и четирима снайперисти, повечето са от „Делта“, четирима са от „Грей Фокс“. Има два „Блекхоук“ и две „Литъл Бърд“ от 160-та. И двете „Литъл Бърд“ са тежко въоръжени. Можем да изтеглим всички на „Блекхоук“, защото никога не се знае какво може да стане. — Човекът, който дава одобрение, е бащата на Мастърсън. Едър, висок мъж. Бащата на вдовицата — казват му „посланик“, сигурно е посланик — е дребен тип, дето за малко не си отишъл от инфаркт. Та останалите се опитват, доколкото могат, да го държат на тъмно. — Бащата на Мастърсън има огромна ферма недалеч. Няма писта, но за хеликоптерите няма да е проблем да кацнат. Ще погребат Мастърсън в гробището на фермата, след служба в малка католическа църква на някакво село, наречено Делайл, точно до фермата. Искаха да направят помпозно погребение, но старият — бащата на Мастърсън — категорично отказал. — А тук, след като президентът каже каквото има да казва, тялото ще бъде пренесено във фермата с катафалка. Ще присъстват единствено поканени, но очакват на гробището да се изсипят поне триста човека.
— Ти ще се оправиш ли с толкова хора?
— Щом се налага. Старият е мобилизирал щатската полиция на Мисисипи. Те са петдесет човека, ръководи ги един подполковник. А баш шефът, един полковник — яко копеле — е тук. Приятел е на семейството. Също и губернаторът. И шерифът, и всичките му заместници.
— Значи няма да има проблем с безопасността на семейството.
— Не — отвърна равнодушно Д’Алесандро. — Но ще ми бъде от полза, Чарли, ако знаех кой е гръмнал Мастърсън и защо. Освен това не е зле да ми кажеш кой иска да гръмне вдовицата и останалата част от семейството.
— Ще ти кажа каквото знам, Вик, но те предупреждавам отсега, че не е много. Нямам никаква представа кои са тези хора. Никаква. Знам само, че има нещо общо с брата на госпожа Мастърсън. Тя — преди малко, веднага след като кацнахме — ми призна, че хората, които са я отвлекли в Буенос Айрес, са искали да им каже къде е брат й, и заявили, че ще убият децата и семейството й.
— Тя не им е казала, така ли?
— Тя не знае къде е. Братът работи за ООН в Париж, но така и не успяхме да го намерим.
— Много интересно.
— Каза, че били убили Мастърсън, за да й покажат, че не си играят.
— А ти нямаш представа кой е погнал брата?
— Не. Знам само, че Мастърсън е застрелян с деветмилиметрови куршуми, произведени в Израел, а пехотинецът, който караше колата ми, е убит — и жената от Тайните служби в колата ми беше ранена, — като пъхнали дулото на автомата през прозореца и изпразнили пълнител със същите деветмилиметрови патрони.
— За „Мадсън“ ли говориш?
Кастило кимна.
— Ти откъде знаеш?
— Според мен сержант Маркъм е разбрал какво става, и докато се е опитвал да се дръпне от пътя, е натиснал бутона за сваляне и вдигане на прозореца. Автоматичен е и е заклещил „Мадсъна“.
— Много интересно. Не са много автоматите „Мадсън“. Това ли е всичко, което знаеш?
— Преди малко научих, от разговора с госпожа Мастърсън, че господин Мастърсън е бил застрелян, за да е ясно, че на всяка цена искат да се доберат до брата.
— Някой ще трябва да си поговори още малко с нея — заяви Д’Алесандро.
— Знам. Не знам колко време ще остане, но аз затова съм тук.
— Кой отговаря за тази работа?
— Аз.
— Питам за сега, след като вече са в Щатите. Ами след погребението?
— Аз, Вик.
— Сериозно?
— Президентът току-що ми съобщи.