Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
„Майната ти, посланик Монтвейл, надут тъпанар!“, мислеше си Чарли, след това се овладя.
„Пак ли започваш, глупако?
Задължително трябва да се опиташ да се сработиш с Чарлс Монтвейл, директора на Националното разузнаване.
Видяхте се преди десет минути и той вече реши — сигурно има защо — че К. Г. Кастило е един арогантен дръвник, на когото трябва на бърза ръка да му се покаже къде му е мястото.
Най-лошото, което можеш да причиниш на тип като Монтвейл, е да го унижиш пред колегите му и пред президента на САЩ. Нито ще забрави това, нито ще ти прости.“
— Чарли, защо според теб на тези хора им трябва братът? — попита президентът. — И кои са те според теб?
— Нямам никаква представа, господин президент — призна Чарли. — Но мисля, че ако поговоря с него — стига да го открия, — много неща ще се изяснят.
— От Обединените нации казват, че не знаят къде е, така ли, Натали? — попита президентът.
— Опитахме се да се свържем с него, когато отвлякоха госпожа Мастърсън, за да съобщи той на семейството, тъй като баща им, посланик Лоримър, има сериозни проблеми със сърцето. Така и не успяхме да го открием. Всичко, което успяха да разберат от посолството ни в Париж, бе, че колата му е в гаража, дрехите — в апартамента, все едно че е заминал някъде на почивка. Очевидно той сам си е бил шеф и е ходел където реши и когато реши.
— Тези негодници убиха, за да покажат колко много им трябва въпросният Лоримър — натякна президентът. — Животът му е в опасност. Няма ли да съобщите на Обединените нации? Те да не би да искат да се измъкнат?
— Господине, предполагам, че Обединените нации и в Ню Йорк, и в Париж знаят за убийството на Мастърсън.
— Но не знаят какво госпожа Мастърсън е казала на Чарли, нали?
— Не, господине. Веднага ще се свържа по телефона с посланика ни в ООН и ще му разкажа, ако разрешите.
— Предпочитам да не го правите — намеси се Кастило.
— Защо не? — попита любопитно Натали Кохън без да се обижда.
— Нещо ми подсказва, че не бива да го правим.
Държавният секретар погледна президента. Той бе замислен.
— Искам да ви кажа нещо важно, така че внимавайте. — Ще се съобразим с усета на Кастило не защото съм съгласен с него, а защото не съм сигурен, че ще стане по-добре, ако го пренебрегнем. Освен това аз съм единственият, който може — и от време на време ще го правя — да пренебрегва мнението и решенията му. Разбрахме ли се?
— Да, господине — примири се секретар Кохън.
— Какво смяташ да правиш, за да откриеш липсващия брат, Чарли?
— Ще замина за Европа, за да се опитам да го намеря.
— Кога?
— Веднага щом се уверя, че госпожа Мастърсън и децата й са на сигурно място, господине. Дал съм й думата си, че ще бъде в безопасност.
— Ще бъде — потвърди президентът. — Забеляза ли приятелите си от „Делта Форс“, Чарли?
— Да, господине, забелязах ги.
— Главният прокурор се съгласи с мен, че положението изисква намесата на войската за осигуряване защитата на семейство Мастърсън. Очевидно времето им е ограничено и те не могат да останат да ги пазят вечно, но поне за момента семейство Мастърсън са на сигурно място.
— Госпожа Мастърсън беше помолила специален агент Шнайдер да потърси частен детектив. Ще направя каквото мога по въпроса.
— И заминаваш за Европа веднага след като приключиш с всичко това, така ли?
— Да, господине.
— Искаш ли да пътуваш до Вашингтон с нас? Предполагам, че от Вашингтон ще стигнеш до Европа по-бързо, отколкото от Билокси.
— Господине, помолих братовчед си да докара семейния самолет тук. Предпочитам да използвам него.
— Няма ли да вземеш „Еър Форс“? Някой „Гълфстрийм“?
— Според мен, господине, е по-добре да използвам цивилен самолет. Не се набива толкова на очи.
— Да не говорим колко скъпо излиза. По този въпрос мислил ли си? Кой ще плаща?
— Господине, последния път, когато го използвахме — по време на операцията за „727“, пътувахме с него от Мексико до Коста Рика, — бе даден под наем на Тайните служби. Надявах се да успеем и този път да направим така.
Президентът погледна секретар Хол. Тайните служби бяха станали част от Вътрешна сигурност.
— Ще има ли проблем, Мат?
— Не, господине — отвърна Хол и добави: — Тук е, Чарли. Фернандо е в хангара, където… ще проведем церемонията.
— Добре, тогава — реши президентът. — Има ли нещо друго? Екипировка, хора, какво ти трябва?
— Списъкът е дълъг, господине.
Президентът му даде знак да продължи.
— Искам да спра във Форт Браг и да взема сателитна радиостанция от „Грей Фокс“ и радист. Искам още една, която да бъде инсталирана в комплекса „Небраска“, а трета — изпратена в посолството в Аржентина, също с радист.