Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Слушам, господине.
— Натали Кохън не е особено доволна от създаването на звеното, но ще се примири. На директорите на ЦРУ и ФБР ще им хареса още по-малко, но и те няма да се противопоставят. Чарлс Монтвейл е категорично против. Знам защо. Подозирам, че вече търси недостатъците ти, за да ги изтъкне пред мен. Ще поговоря с него. Ако ти създава проблеми, кажи на Мат Хол. Или на мен.
— Добре, господине.
— Как според теб прие звеното генерал Нейлър? — попита президентът.
— Господине, струва ми се, че реакцията му беше много подобна на моята.
— По-точно?
— Че давате прекалено голяма отговорност и власт на един нисш офицер.
— Премислил съм добре, Чарли. Не е набързо взето решение. Върви да се преоблечеш.
(ТРИ)
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
21:20, 25 юли 2005
Джейк Торине бе застанал до последното стъпало пред „Еър Форс Едно“, когато Чарли Кастило излезе. Видяха, че „Глоубмастър III“ бе влязъл през огромните врати на просторен хангар и че хангарът е пълен.
Пред него и вътре, ограничени от въжени бариери и кордон пожарникари, се бе събрала огромна тълпа зрители.
По-навътре в хангара се бяха струпали летци от Военновъздушните сили. До тях бе готов оркестър на морската пехота. Имаше малък подиум и катедра с президентския печат в самия край на хангара. Най-отзад бяха подредени поне петдесет американски знамена — „естествено, че са петдесет, по едно за всеки щат“ — разположени от двете страни на президентското знаме.
До него бе поставено знамето на държавния секретар, на секретаря на Вътрешна сигурност и чисто новото знаме на директора на Националното разузнаване. След тях бяха подредени знамената на армията, флота, Военновъздушните сили, морската пехота и бреговата охрана и още десетина лични знамена — „червеното с четирите звезди е на Нейлър“, — поставени специално за церемонията, повечето от които поставени на платформата.
Пред подиума бе отряд от десет морски пехотинци в парадни униформи, а до тях втори отряд, съставен от по двама представители от останалите видове въоръжени сили, под командването на лейтенант в изпъната парадна униформа.
Пред подиума бяха спрели две черни катафалки, готови да приемат ковчезите.
„Добре организирано. Ще сложат Маркъм до Мастърсън.“
— Много впечатляващо — каза Торине, когато „Юкон“ на Тайните служби спря пред „Глоубмастъра“.
— Белият дом води всичко това като реч, посветена на външната ни политика — обясни агентът от Тайните служби, който шофираше „Юкона“.
Доказателство за думите му бе огромната тълпа журналисти и оператори, също и фотографи, скупчили се зад бариерите и кордона пожарникари от двете страни на подиума.
Кастило и Торине слязоха от „Юкона“ и пред тях се изправиха четирима войници със зелени барети, въоръжени с „Кар–4“.
— Аз съм полковник Торине, командир на самолет… — започна Торине.
— Въоръжен сте, господине — обърна се един от войниците на Специалните части към Кастило. Думите му прозвучаха като обвинение.
„Жалко за усилията ми да скрия пистолета 45-ти калибър под тънкото сако.“
— Да, въоръжен съм.
— Пропуснете ги, сержант — прозвуча глас зад тях. — Не само че за него е позволено, той е един от нас.
Кастило се обърна към нисък, напълно плешив мъж в сако, което едва се закопчаваше на масивните му гърди. Стискаше автомат „Мадсън“.
— Здрасти, Вик — поздрави Кастило и подаде ръка на Виктор Д’Алесандро от Специалните части на Американската армия, вече пенсиониран.
— Също като едно време, Чарли — обади се Д’Алесандро. — Накисваш се в лайната и Макнаб идва да те изтегли.
— Ти ли си организирал всичко това?
Д’Алесандро пристъпи към Торине и Чарли мина крачка назад, за да застанат в сянката на крилото на „Глоубмастъра“, където можеха да говорят, без никой да ги чуе.
— Да, аз.
— Много се радвам! — възкликна Кастило. — Кого си повикал?
— Двайсет и четирима снайперисти, повечето „Делта“, и няколко момчета от „Грей Фокс“.
— Мярнах сержант Орсън — призна Кастило. — Всъщност видя го полковник Торине. По дяволите, извинявайте и двамата. Полковник, това е мой стар приятел, Вик Д’Алесандро. Мислех, че се познавате.
— Защо ми се струва, че не си сложил зелената барета, Вик? — подхвърли с усмивка Торине.