Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Разказвам — продължи вампирът. — През нощта дойдохме да сменим охраната и попаднахме на много интересна картинка — на полянката беше пълно със сновящи насам-натам плъхове. Много плъхове, десетки, ако не и стотици. И всички се опитваха да влязат в Прокълната къща, а преградата от храсти и магическа защита ги отблъскваше.
— Храсти?
Изглежда, че за една нощ бях много изостанал от живота тук.
— А ти си мислеше, че друидите просто така са посадили градината? — Чез открито ми се подиграваше. Очевидно му доставяше удоволствие да гледа изненаданата ми физиономия.
Аз внимателно се вгледах в храстите… бяха някак смачкани и обгорени.
— Те залавят плъховете с клони и ги душат — обясни ми Даркин. — Сутринта, когато слънцето се показа, всички плъхове изгоряха, затова храстите са обгорени.
— Аха, и черните петна по тревата също са от плъхове — досетих се аз.
— Да, тук вече действаше магическата защита. Не разбрах много, но според мен плъховете ги спираше някаква невидима стена, а след това те залепнаха за нея и останаха до сутринта. Между другото, отстрани всичко това изглеждаше много смешно.
Представях си. Особено ако плъховете са били толкова много, колкото вчера в мазето… Нали в моето видение всички черни плъхове се движеха в определена посока… Дали не е било към нашата къща?
Огледах полянката по-внимателно.
Храстите и тревата бяха доста обгорели, почти навсякъде се виждаха черните петна, оставени от плъховете. И нито един не беше преодолял защитата — кръгът, очертан около Прокълнатата къща.
— А разбрахте ли какво са забравили тези плъхове тук?
Даркин сви рамене.
— Искахме да ги попитаме, но така и не се решихме. Те като бесни се хвърляха върху невидимата стена, а и пищяха твърде силно и противно.
Щом дотук видението ми не грешеше, можех да приема за вярно и останалата част от него. Тоест, че заразата не е само по плъховете!
Отвлякох се за секунда и Алиса се появи до мен.
— Какво се замисли?
— Ами чудех се какво толкова ценно търсите по полянката?
— Нали каза, че Мелисия е помолила да й занесем цял плъх, за да го изследва — напомни ми Алиса. — Така че ние търсехме такъв…
Плъхът! Остана на онази улица, където се сблъскахме със Съществото! Носеше го един от вампирите, увит в дреха, но после къде остана този вързоп… идея си нямах. Тогава изобщо не ми беше до него.
— Съвсем остарях — огорчено казах аз и седнах на стълбите. — Вчера с Невил бяхме намерили един…
— Но сте го изгубили — предположи Чез.
Кимнах.
— Излиза, че напразно пълзяхме в онова мазе… и Невил пострада напразно.
— Невил ще се оправи — опита се да ме успокои Чез. — И друг плъх ще намерим, по-хубав от предишния!
— Ама че си… — замахнах с ръка.
— Нали това казвам, откога е време за закуска — съгласи се Чез и избягна удара ми.
Закуска, та закуска.
Честно казано, не можех залък да преглътна… първите пет минути. След това, разбира се, си наложих да изям три порции пирожки. Или четири? Хайде де, кой ще ми ги брои.
След обилната закуска започнахме да обсъждаме какво предстои да правим. Изглежда ни стана като традиция при всяко хранене да обменяме информация.
— Имайте в предвид, че скоро тук ще стане пренаселено — остро ни напомни Чез.
— И какво от това? — Алиса съсредоточено въртеше в ръце последната пирожка с конфитюр, сякаш се чудеше от коя страна да я захапе. — Даркин ще сложи някой от неговите да приема жалбите.
— Разбира се — съгласи се рижият ми приятел. — Точно на тази маса ще го сложи, така че хайде по-бързо да разпределяме задачите и да се пръскаме.
— Как така да се пръскаме? — изненадах се аз. — Сега трябва да се държим заедно…
— О, не! — почти едновременно възкликнаха Чез и Алиса, спогледаха се и се засмяха.
Но на мен не ми беше до смях. В града с всеки изминал ден ставаше все по-опасно и по-опасно. Надявах се да задържа приятелите си близо до себе си — щеше да бъде много по-безопасно.
— Хей, не разбирате ли, че тези паразити…
— Безусловно са много важни — съгласи се с мен вампирката. — Но първо трябва да се уверя в нещо… и следобед съм изцяло на твое разположение.
— Изцяло? — по инерция попитах аз и едва тогава осъзнах двусмислието на израза.
Алиса изсумтя презрително и за един кратък миг се превърна в онази високомерна вампирка, която крачила в зала „Златния полумесец“ в бяла рокля, високо вдигнала нос и без да обръща никакво внимание на подигравките на другите. Мисля, че отидох твърде далеч.
— И аз съм зает до обяд — прекъсна опасната пауза Чез. — А веднага след обяда заедно ще отидем да видим Невил.