Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Мястото ти в момента е тук, на улицата, пред Двореца — отвърна Карла. Беше сърдита, тъжна и силна — по-силна от мен в момента. Почти я мразех заради това. — А моето е там, в онова такси. А къде отивам, това не ти влиза в работата.
И тя тръгна.
— Откъде го намери тоя, по дяволите? — чух да казва Лиса, когато стигнаха до таксито.
Шофьорът ги поздрави, като клатеше радостно глава. Когато ме подминаха, отвътре кънтеше „Магистралата на любовта“, а те се смееха. В един миг въображението ми избухна, загърчи се и ги видях всички заедно, голи — шофьорът, Лиса и Карла. Беше невъзможно и нелепо, знаех го, но видението се гърчеше в съзнанието ми и нажежен до бяло тътен на гняв запулсира по нишката на времето и съдбата, която ме свързваше с Карла. После се сетих, че оставих обувките и дрехите си в апартамента й.
— Хей! — провикнах се към отдалечаващото се такси. — Дрехите ми! Карла!
— Господин Лин?
До мен стоеше мъж. Лицето му ми бе познато, но откъде — не можах да се сетя веднага.
— Какво?
— Абдел Кадер ви вика, господин Лин.
Споменаването на името раздруса спомените ми. Това беше Назир, шофьорът на Кадербай. Бялата кола бе паркирана наблизо.
— Как… ти как… какво правиш тук?
— Той каза да дойдете веднага. Аз карам. — Той посочи колата и ме подкани с две малки крачки.
— Няма да стане, Назир. Много уморителен ден беше. Кажи на Кадербай, че…
— Той каза да дойдете веднага — повтори мрачно Назир. Не се усмихваше и останах с чувството, че ако се възпротивях да се кача в колата, щеше да ми се наложи да се бия с него. Бях толкова сърдит, объркан и уморен, че дори се позамислих над тази представа. Може би в дългосрочна перспектива ще ми струва по-малко енергия да се сбия с него, отколкото ако тръгна сега с него — помислих си. Но Назир смръщи лице, мъчително съсредоточен, и произнесе с непривична любезност:
— Кадербай го каза да дойдете, моля — ето така Кадербай го каза: Моля ви, елате да ме видите, господин Лин.
Думите „моля ви“ никак не му отиваха. Беше ясно, че от негова гледна точка господарят Абдел Кадер Хан даваше заповеди, които другите изпълняваха с готовност и благодарност. Но му бяха казали да помоли за моята компания, а не да ми заповядва, и английските думи, които той изговори с такова видимо усилие, бяха прилежно заучени наизуст. Представих си го как кара през града и си повтаря заклинанието с чуждите думи, и му е толкова неловко и неприятно да ги изговаря, все едно бяха молитвени откъси от чужда религия. Но, неприсъщи за него или не, думите ми въздействаха и той явно си отдъхна, когато се предадох с усмивка.
— Добре, добре, Назир — въздъхнах. — Отиваме да видим Кадербай.
Той понечи да отвори задната врата, но аз настоях да седна отпред. Щом потеглихме, той включи радиото и го усили докрай, сигурно за да предотврати всякакви разговори. Все още държах в ръце плика, който ми даде Раджан. Обърнах го и го огледах от двете страни. Хартията беше ръчно произведена, розова, горе-долу с размера на корица на списание. На плика не беше написано нищо. Откъснах ъгълчето му и го отворих. Вътре намерих черно-бяла снимка — интериор на стая, полуосветена и пълна със скъпи украшения от най-различни епохи и култури. Сред този умишлен безпорядък, на стол, подобен на трон, седеше жена. Беше облечена с вечерна рокля с екстравагантна дължина, която падаше до пода и скриваше краката й. Едната й ръка бе отпусната на облегалката, а другата — вдигната царствено в елегантен жест „Свободни сте“. Косата, тъмна и подредена в сложна фризура, падаше на къдри, обрамчващи овалното й, леко закръглено лице. Бадемовите очи гледаха право в обектива с леко невротичен израз на стреснато негодувание. Устните на миниатюрната й уста бяха решително начупени и изпъваха кожата на слабо очертаната й брадичка.
Красавица? Не мислех. А и това лице внушаваше куп най-разнопосочни впечатления — то бе горделиво, злобно, уплашено, разглезено, погълнато от себе си. Снимката казваше, че тя е всичко това и нещо повече. И то по-страшно. Но на снимката имаше и още нещо — нещо още по-противно и ужасяващо от некрасивото лице. Това бе посланието, което тя бе изписала с червени главни букви в долния край. То гласеше: Мадам ЖУ Вече Е Щастлива.