Шантарам

Дворецът беше огромна триетажна сграда с тройна фасада. Прозорците към улицата бяха с решетки от ковано желязо във формата на акантови листа. Сградата беше по-стара от повечето сгради на улицата и беше реставрирана, а не ремонтирана. Оригиналните детайли бяха грижливо запазени. По тежките каменни архитрави над вратата и прозорците бяха изваяни коронки от петолъчни звезди. Тази изпипаност, някога често срещана в града, бе всичко друго, но не и изгубено изкуство. От дясната страна на сградата имаше уличка и зидарите бяха проявили щедро майсторството си в изработката на ъгъла — всеки втори камък от земята до корнизите бе издялан като скъпоценен камък. Остъклен балкон заемаше целия трети етаж, а стаите там бяха прикрити от бамбукови щори. Стените на сградата бяха сиви, вратата — черна. За мое учудване вратата просто се отвори, когато Карла я докосна, и ние влязохме вътре.

Влязохме в дълъг хладен коридор, по-тъмен от слънчевата улица, но осветен с приглушената светлина на лампи от декоративно стъкло във формата на лилии. Тапетите — твърде необичайни за влажния Бомбай — бяха изрисувани с повтарящ се десен на цветя в маслинено — зелено и свежо розово. Въздухът бе пропит от аромата на благовония и цветя. Обгърна ни призрачната поглъщаща звуците тишина на стаите.

Един мъж стоеше в коридора с лице към нас и ръце, свободно събрани отпред. Беше висок и слаб. Фината му тъмнокестенява коса бе опъната назад и сплетена на дълга плитка, която стигаше до под кръста му. Нямаше вежди, но миглите му бяха много гъсти — толкова гъсти, че се усъмних дали не са изкуствени. По бледото му лице, от устните до острата брадичка, бяха изрисувани някакви знаци — вълнисти линии и спирали. Беше облечен в черни копринени курта пижама и прозрачни пластмасови сандали.