Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Моите уважения — казах аз през зъби, — но сме дошли тук, за да поговорим за Лиса Картър.
— Разбира се. Ако пусна моята Лиса да тръгне с вас, къде ще живее тя?
— Не… не знам точно.
— Не знаете точно?
— Не, аз…
— Тя ще живее в… — обади се Карла.
— Млъкни, Карла! — отсече мадам Жу. — Попитах Паркър.
— Не знам къде ще живее — отвърнах, доколкото можах твърдо. — Мисля, че тя самата ще го реши.
Последва продължителна пауза. Вече ми струваше усилия да се съсредоточа, за да слушам и говоря на хинди. Чувствах се объркан вътрешно. Не вървеше на добре. Тя ми беше задала три въпроса и аз се препънах в два от тях. Карла беше водачката ми в този странен свят, но и тя изглеждаше също толкова объркана и загубила почва под краката си, колкото и аз. Мадам Жу й бе наредила да млъкне и тя го беше преглътнала с мекушавост, каквато никога не бях забелязвал и дори не си бях представял у нея. Взех чаша и отпих от нимбупани. Леденият сок от лайм беше подправен с нещо люто, с вкус на лют пипер. В мрака на стаята зад металната решетка нещо призрачно се раздвижи и се разнесе шепот. Зачудих се дали Раджан не е там, при нея. Не различавах силуета.
Тя заговори.
— Можете да отведете Лиса със себе си, господин Влюбения Паркър. Но ако тя реши да се върне при мен, няма да ви я дам повече. Разбирате ли ме? Ако се върне, тя ще остане тук и няма да съм доволна, ако пак ме обезпокоите. Разбира се, вие сте свободен да се насладите на многобройните предлагани от нас удоволствия, когато пожелаете, като мой гост. Бих искала да ви видя как… разпускате. Може би когато Карла приключи с вас, ще си припомните поканата ми? Междувременно запомнете — ако Лиса се върне при мен, тя е моя. Този въпрос е приключен между нас днес, тук и сега.
— Да, да, разбирам. Благодаря ви, мадам.
Облекчението бе огромно. То преливаше в мен. Бяхме спечелили. Всичко беше свършило и приятелката на Карла бе свободна да тръгне с нас.
Мадам Жу заговори отново, много бързо и на друг език. Предположих, че е немски. Звучеше сурово, заплашително и сърдито, но тогава аз не знаех немски и думите биха могли да са по-любезни, отколкото ми прозвучаха. Карла отговаряше от време на време с Ja и Natiirlich nicht, но не каза почти нищо друго. Тя се люлееше насам-натам, седнала с подгънати крака, с ръце в скута и затворени очи. И както я наблюдавах, тя се разплака. Сълзите бликнаха и потекоха изпод затворените й клепачи като мънистата на броеница. Някои жени се разплакват лесно. Сълзите капят леко като благоуханни дъждовни капки в слънчогледов цвят и оставят лицето чисто, свежо, лъчезарно. Други жени плачат трудно и цялата им прелест се сгърчва в агонията. Карла беше от тях. Ужасно страдание бе изписано в ручейчетата на тези сълзи и на мъката, разкривила лицето й.
Иззад решетката дрезгавият глас продължаваше да говори с плюещи съскави звуци и скърцащи слова. Карла се поклащаше и ридаеше, без да продума. Устата й се отваряше и затваряше беззвучно. Едно мънисто от пот се търколи от слепоочието по сгънатото крило на бузата й. Пот изби и по горната й устна и се смеси със сълзите. И с усилие на волята, което стегна челюстите й до побеляване и разтърси тялото й, Карла избърса с длани лицето си и плачът секна.
Тя не помръдваше. Протегна ръка и ме докосна. Дланта й се отпусна върху бедрото ми и го притисна леко няколко пъти — нежен, утешителен жест, с който тя би успокоила наплашено животно. Гледаше ме в очите, но не бях сигурен дали ме пита, или ми казва нещо. Тя вдъхна дълбоко, бързо. Зелените й очи изглеждаха почти черни в сумрачната стая.
Нищо не разбирах. Не разбирах казаното на немски и нямах представа какво се случва между Карла и гласа отвъд металната решетка. Исках да й помогна, но не знаех защо плачеше, а бях почти сигурен, че ни наблюдават. Изправих се и й помогнах да стане. За миг тя отпусна лице върху гърдите ми. Хванах я силно за раменете и я отдръпнах от себе си. Тогава вратата се отвори и влезе Раджан.
— Тя е готова — изсъска той.
Карла изтупа коленете на свободните си панталони, взе си чантата и тръгна към вратата.
— Хайде — подкани ме тя. — Разговорът приключи.
Погледнах следите, вдлъбнатините, оставени от коленете й на брокатената възглавница на пода до мен. Чувствах се уморен, сърдит и объркан. Обърнах се и видях, че Карла и Раджан ме гледат нетърпеливо от вратата. Докато ги следвах по коридорите на двореца, с всяка крачка ме изпълваше все по-голяма злоба и негодувание.