Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Не особено добре — казвам кратко.
— Както и да е, вие сте тази, която дойдох да видя — казва той.
Повеждам го към собствените си покои. Дамите ми са с принцесата в параклиса, така че сме съвсем сами в красивата, слънчева стая.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — питам. — Или за ядене?
Той поклаща глава.
— Надявам се да дойда и да си отида незабелязан — казва. — Ако някой ви попита защо съм бил тук, можете да кажете, че съм се отбил на път към Лондон да поднеса почитанията си на принцесата, но съм си отишъл, без да се видя с нея, защото тя е била…
— Тя не е добре — казвам.
— Болна?
— Меланхолия.
Той кимва.
— Нищо чудно. Дойдох да ви видя във връзка с майка ѝ, кралицата, и заради нея, бедната млада жена.
Чакам.
— На следващата сесия на парламента, след Коледа, ще се опитат да внесат въпроса за брака на краля за обсъждане тук, в Англия, далече от папата. Ще поискат парламентът да подкрепи това.
Лорд Дарси вижда лекото ми кимване.
— Възнамеряват да анулират брака и да обезнаследят принцесата — казва Дарси тихо. — Казах на Норфолк, че не мога да стоя безучастно и да гледам как това се случва. Той ми каза да си държа старата уста затворена. Имам нужда към мен да се присъединят други, ако се противопоставя открито — поглежда ме. — Джефри ще говори ли с мен? А Монтагю?
Забелязвам, че въртя пръстените на пръстите си, но Дарси улавя ръцете ми в хватката си и ме държи неподвижно.
— Нуждая се от подкрепата ви — казва той.
— Съжалявам — казвам накрая. — Прав сте, зная това, синовете ми го знаят. Но не смея да им позволя да проговорят открито.
— Кралят иска да узурпира правата на Църквата — предупреждава ме Том. — Ще узурпира правата на Църквата само за да може сам да си даде позволение да изостави една безукорна съпруга и да обезнаследи едно невинно дете.
— Зная! — избухвам. — Зная! Но не смеем да му се опълчим. Все още не!
— Кога? — пита той кратко.
— Когато бъдем принудени — казвам. — Когато безусловно се налага да го сторим. В последния момент. Не и по-рано. Може кралят да се вразуми, може нещо да се промени, може папата да отсъди ясно и категорично, може императорът да дойде, може да успеем да се справим с това, без да бъдем сметнати за врагове на най-могъщия човек в Англия, може би най-могъщия човек в света.
Дарси е слушал много внимателно, а сега кимва и обгръща с ръка раменете ми, сякаш все още съм момиче, а той е красив млад лорд от Севера.
— Ах, лейди Маргарет, скъпа моя, вие се страхувате — казва той кротко.
Кимвам.
— Да. Съжалявам. Не мога да овладея страха си. Страхувам се за момчетата си. Не мога да рискувам да отидат в Тауър. Не и те. Не и те — вглеждам се в старото му лице, търсейки разбиране. — Брат ми… — прошепвам. — Братовчед ми…
— Той не може да обвини в държавна измяна всички ни — казва Том упорито. — Ако се държим заедно. Не може да обвини всички ни.
Стоим мълчаливо за миг, а после той ме пуска, пъха ръка в жакета си и изважда красиво избродирана емблема, от онези, които един рицар би забол на яката си, преди да влезе в битка. Изобразява петте рани на Христа. Две ръце с кървящи длани, две стъпала, прободени и окървавени, кървящо сърце с тънка червена бродерия, а после, като ореол над всичко, една бяла роза. Внимателно я слага в ръката ми.
— Прекрасно е!
Запленена съм от красивата изработка и съм удивена от образите, които свързват страданията на Христа с розата на моята династия.
— Поръчах да ги избродират, когато подготвях поход срещу маврите — каза той. — Помните ли? Преди години. Нашият кръстоносен поход. Мисията се провали, но запазих емблемите. Поръчах да направят тази с розата на вашия дом заради братовчед ви, който яздеше с мен.
Пъхам я в джоба на роклята си.
— Признателна съм ви. Ще я сложа при броеницата си и ще се моля над нея.
— А аз ще се моля никога да не се наложи да я разпращам като призив за война — казва той мрачно. — Последния път, когато я раздадох на войниците си, бяхме дали клетва да умрем, за да защитим Църквата от неверниците. Дай Боже никога да не се налага да се защитаваме от ерес тук.
Лорд Дарси не е единственият ни посетител в двореца Ричмънд, докато горещото време продължава и дворът на краля се държи надалеч от собствената му столица. Елизабет, моята сродница, херцогинята на Норфолк, съпругата на Томас Хауард, идва да ни посети, носи дивеч като подарък, и много клюки.
Поднася почитанията си на принцесата, а после идва в личните ми покои. Дамите ѝ седят с моите на разстояние, тя моли две от тях да попеят. След като сме предпазени от наблюдение, а тихите ни гласове — удавени от музиката, тя ми казва: