Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
За момент не виждам умората, изписана по лицето ѝ, бръчките около очите ѝ, или бледността на бузите ѝ. Виждам принцесата, която изгуби младия мъж, когото обичаше, своята първа любов, момичето, което спази обещанието си към него.
— Ах, Катерина — казвам нежно. — Как стигнахме дотук? Как изобщо можа да се случи това?
— Знаете ли, че той тръгна, без да се сбогува? — казва тя зачудено. — Никога преди не е правил това. Никога през целия си живот. Нито дори през тези последни няколко години. Колкото и ядосан или разтревожен да беше, никога не си лягаше, без да ми пожелае лека нощ, и никога не си тръгваше, без да се сбогува. Но този път потегли на коня си, и когато изпратих хора след него да предадат благопожеланията ми, той отвърнал… — тя млъква рязко, с отслабнал глас. — Казал, че не са му необходими благопожеланията ми.
Мълчим. Мисля си, че не е типично за Хенри да бъде груб. Майка му го научи на съвършените обноски, подходящи за кралска особа. Той се гордее с вежливостта си, с галантността си. Фактът, че проявява нелюбезност — публична и жестока нелюбезност към съпругата си, кралицата — е още един отчетлив щрих в очертаващия се портрет на този нов крал: крал, който е готов да извади нож срещу невъоръжен, по-млад човек, който е готов да остави придворните си да преследват един стар приятел до смърт, който гледаше как неговата фаворитка, брат ѝ и сестра ѝ представят завличането на един кардинал на Светата църква в пъкъла.
Поклащам глава, мислейки за глупостта на хората, за тяхната жестокост, за безсмислената, злорада жестокост на глупавия човек.
— Перчи се — казвам уверено. — В някои отношения той си остава онзи малък принц, когото познавах. Перчи се, за да ѝ достави удоволствие.
— Бил студен — казва кралицата. Загръща раменете си с шала, сякаш чувства студенината му в стаята си дори сега. — Моят пратеник каза, че когато кралят се извърнал, очите му били ясни и студени.
Само няколко седмици по-късно, точно когато се готвим да излезем на езда, получаваме съобщение от краля. Катерина вижда кралския печат и разкъсва плика в двора на конюшнята, с лице, светнало от надежда. За момент си мисля, че кралят ни нарежда да се присъединим към него в пътуването, че се е съвзел от гнева си и иска да види съпругата си и дъщеря си.
Бавно, докато чете писмото, лицето ѝ посърва.
— Новините не са добри — това е единственото, което казва.
Виждам как Мери притиска ръка към корема си, сякаш внезапно ѝ е прилошало, и се извръща от коня си, като че ли ѝ е непоносима мисълта да седи на седло. Кралицата ми подава писмото, тръгва от двора на конюшнята и влиза в двореца, без да каже и дума повече.
Чета. Това е кратко и рязко нареждане, подписано от един от секретарите на краля: кралицата трябва незабавно да приготви багажа си, да напусне двореца Гринич и да отиде в Мор, една от къщите на покойния кардинал. Но Мери и аз няма да отидем с нея. Ние трябва да се върнем в двореца Ричмънд, където кралят ще ни посети, когато мине оттам по време на пътуването си.
— Какво мога да направя? — пита Мери, като гледа след майка си. — Какво е редно да направя?
Тя е само на петнайсет години; не може да направи нищо.
— Трябва да се подчиним на краля — казвам. — Както ще направи майка ви. Тя ще му се подчини.
— Тя никога няма да се съгласи на развод — възразява възмутено Мери, повишава тон, а лицето ѝ е измъчено.
— Ще му се подчини във всичко, което съвестта ѝ позволява — поправям се аз.
Дворецът Ричмънд, западно от Лондон
Лятото на 1531 г.
Прибираме се у дома, а аз съм обзета от предчувствие за буря, която ще избухне в мига, в който вратата на спалнята на Мери се затвори зад нас. През целия път до дома, в кралската баржа, докато хората я поздравяваха с възгласи от речния бряг, тя беше спокойна и изпълнена с достойнство. Зае мястото си в задната част на баржата на златния си трон, като обръщаше глава надясно и наляво. Когато лодкарите я поздравяваха, тя вдигаше ръка; когато продавачките на риба на кея в Ламбет крещяха: „Бог да благослови вас, принцесо, и майка ви, кралицата“, тя сведе леко глава, за да покаже, че ги е чула, но да не прояви по друг начин нелоялност към баща си. Държеше се като марионетка на изопнати конци, но в мига, когато се прибираме у дома и вратата се затваря зад нас, тя рухва, сякаш всички конци са прерязани едновременно.
Свлича се на пода, разтърсвана от бурни ридания; невъзможно е да я утеша, невъзможно е да я накарам да замълчи. Очите и носът ѝ текат, дълбоките ѝ хлипове се превръщат в позиви за повръщане, а после тя започва да повръща скръбта си. Донасям леген и я потупвам по гърба, и тя не спира. Разтърсва се от нов напън, но не излиза нищо, освен жлъчка.