Проклятието на краля

— Той каза, че кралят е полудял — казвам много тихо.

Монтагю се уверява, че вратата зад нас е плътно затворена.

— Честно казано, почитаема майко, и аз мисля, че кралят си е загубил ума. Той обичаше кралицата, разчиташе на преценката ѝ, и винаги е разчитал. Тя беше вярно и неотлъчно до него, откакто той най-напред се възкачи на трона на седемнайсет години. Той не може да си представи да бъде крал без нея. Никога не е управлявал страната без нея. Но е лудо влюбен в Дамата, а тя го измъчва денем и нощем със страст и спорове. А той не е младеж, не е момче, което може с лекота да се влюби и после отново да разлюби. Не е на подходяща възраст за хлапашка любов. Тук не говорим за поезия и пеене на песни под прозореца ѝ. Тя го измъчва с тялото си и ума си. Той е извън себе си от страст по нея, има моменти, когато си мисля, че ще си причини нещо лошо. Реджиналд го засегна по болното място.

— Толкова по-жалко за нас — казвам, мислейки си за Монтагю в двора, за Урсула, която се бори с името на Стафорд, и Джефри, вечно в спор със съседите си, опитващ се да насочи парламента към въпроса, който плаши всички там и те го избягват по-усърдно от когато и да било преди. — Щеше да е по-добре да останем незабелязвани за известно време.

— Той трябваше да докладва — казва Монтагю решително. — Беше нужен голям кураж, за да каже истината. Но е по-добре, че е извън страната. Така поне ще знаем, че не може отново да подразни краля.