Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Поне досега — отбеляза търговският пътник.
Свещеникът се изкиска.
— Не се съмнявай в думите на човек, който се е опарил и го помни, синко. — Той въздъхна. — Много съм заинтригуван от историята ти, ала се чудя не можеш ли да побързаш малко? Компанията ми ще ме изчака, докато върша Божието дело, но няма да ме чака вечно. А се надявам за обяд да има салата с пиле и с много, много майонеза. Любимата ми.
— Не остана много — отвърна Монет. — Щом сте играли с тях, значи ги познавате. Можете да си купите скреч карти от същите магазини, където се продават билети за „Пауърбол“ и „Мегабъкс“, както и от доста други места, включително и от крайпътните павилиони. Обаче не ви трябва нито чиновник, който да обработва фиша от тотото, нито дори продавач, понеже се продават и от автомати. Въпросните автомати винаги са зелени, може би заради цвета на парите. Когато Барб изплю камъчето…
— Когато ти се е изповядала, синко — подхвърли многозначително свещеникът.
— Да, когато ми се изповяда, вече се бяха концентрирали над двайсетдоларовите скреч карти. Каза ми, че когато била сама, никога не ги купувала, но щом се срещали с Боб Каубоя, им се нахвърляли като невидели. Най-вероятно са се надявали на голям удар… Веднъж купили сто такива само за една нощ. Това са две хиляди долара! Върнали си осемдесет. Всеки от двамата си имал малко пластмасово стъргалце. Изглежда като лопатка за елфи и на дръжката му пише „МЕЙНСКА ЩАТСКА ЛОТАРИЯ“. И те са зелени, също като автоматите за продажба на скреч карти. Барб ми показа нейното — държеше го под леглото в стаята за гости. Единственото, което пишеше на дръжката, беше „АРИЯ“. Спокойно можеше да бъде „ДИАРИЯ“ вместо „ЛОТАРИЯ“. Потта от дланта й бе заличила останалото.
— Синко, да не си я ударил? Затова ли дойде тук?
— Не — отвърна Монет. — Искаше ми се да я убия за всичко това — имам предвид заради парите, не заради изневярата, понеже тя ми се струваше някак нереална, въпреки цялото това шиба… цялото това бельо пред очите ми. Но не съм я докоснал и с пръст. Може би защото бях твърде уморен. Всичката тази информация ми беше дошла в повече. Онова, което ми се искаше да сторя, беше да легна и да заспя. Да изкарам един дълъг-дълъг сън. Няколко дни да не стана от леглото. Не е ли странно?
— Не — поклати глава свещеникът.
— Попитах я как е могла да ми причини подобно нещо. Толкова малко ли ме е обичала? А тя на свой ред ме попита…
10.
— Попита ме как така не съм разбрал — рече Монет на стопаджията. — И преди да успея да й отговоря, тя си отговори сама, от което разбрах, че ми е задала… как се казваше… реторичен въпрос. Заяви: „Не си разбрал, защото не си ме обичал. Почти винаги си на път, а когато не си на път ти се иска да си на път. От десет години не си се интересувал като бельо нося — и защо да се интересуваш, когато не те интересува жената в него? Сега обаче се интересуваш, нали? Сега нещата се промениха.“
— Човече, просто стоях и я гледах. Бях твърде уморен, за да я убия — или дори да я ударя, — но бях побеснял от яд. Опитваше се да изкара мен виновен за всичко. Разбираш, нали? Опитваше се да хвърли цялата вина върху шибаната ми работа, сякаш бих могъл да си намеря друга с подобно заплащане… Какво ти подобно заплащане, и половината пари нямаше да изкарам с друга работа! Да бъдем реалисти — на моята възраст какво друго бих могъл да правя, каква ми е квалификацията? Предполагам, че бих могъл да се хвана като училищен пазач — досието ми е чисто, — но каква полза щеше да има от това?
Той млъкна. В далечината, почти скрит от потрепващата дъждовна завеса, се виждаше син знак. Монет се замисли за момент и каза:
— Но всъщност тя нямаше предвид това. Искаш ли да ти кажа накъде биеше? Искаше да ме накара да се почувствам виновен, задето харесвам работата си. А не се тътря апатично през жалкото си, монотонно съществуване, докато не намеря някого, с когото изведнъж да плюя на всичко и да хукна да върша глупости!
Стопаджията се размърда, вероятно защото бяха минали през пътна неравност (или някое прегазено животинче) и Монет внезапно си даде сметка, че крещи. Ами ако човекът не бе напълно глух? Но дори и да беше, сигурно усещаше вибрациите в костите си, когато звукът надхвърлеше определени децибели. Кой изобщо можеше да каже, мамка му?