Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Събеседникът му мълчеше.
— Отче, можеш ли да отвориш прозорчето от твоята страна? Искам да ти покажа нещо.
Без да каже нищо, свещеникът изпълни молбата му. Монет свали медальона на Сейнт Кристофър от врата си и му го подаде. Пръстите на двамата мъже се докоснаха за кратко и медальонът премина от ръката на единия в дланта на другия.
Следващите пет секунди изтекоха в пълна тишина. Свещеникът явно обмисляше какво да каже. Накрая той попита:
— Кога се върна при теб? Да не са го намерили в мотела, където…
— Не — поклати глава Монет. — Открих го в къщата в Бъкстън. Върху скрина в семейната ни спалня. До сватбената ни снимка, ако трябва да съм точен.
— Мили боже! — възкликна свещеникът.
— Вероятно е взел адреса от регистрационния талон, докато съм бил в тоалетната…
— И, естествено, ти си му споменал името на мотела… и града…
— Да — кимна Монет. — Даури.
В този миг свещеникът изрече за трети път името на своя Шеф. После добави:
— Този тип въобще не е бил глухоням, нали?
— Почти съм сигурен, че беше ням — отвърна търговският пътник, — ала едва ли е бил глух. До медальона имаше бележка, надраскана върху листче от бележника с телефонните номера. Навярно е проникнал в къщата, докато двамата с дъщеря ми сме били в погребалното бюро и сме избирали ковчег. Задната врата бе отворена, но не и разбита, тоест нямаше влизане с взлом. Сигурно човекът е бил достатъчно опитен, за да я отключи с подръчни средства, но по-скоро си мисля, че просто съм забравил да я заключа, когато сме излезли.
— Какво пишеше в бележката?
— „Благодаря за возенето“ — каза Монет.
— Проклет да съм! — възкликна свещеникът. Натежалата от размисъл тишина бе нарушена от кратко почукване по прозорчето на изповедалнята, където търговският пътник седеше и съзерцаваше надписа „ЗАЩОТО ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА И ИЗГУБИХА БОЖИЯТА МИЛОСТ.“ В следващия момент той получи обратно медальона си.
— Каза ли на полицията, синко?
— Разбира се. Цялата история. Казаха ми, че знаят кой е този тип. Табелката му им била позната. Казвал се Станли Дюсет. В продължение на години се скитал из Нова Англия с въпросната табела. Като се замисля, явно доста си приличаме с него…
— В досието му фигурират ли престъпления, свързани с насилие?
— Няколко. Предимно сбивания. Веднъж пребил доста брутално някакъв човек в бар и често е бил въдворяван в различни заведения за душевноболни, в това число „Серенити Хил“ в Огъста. Но не мисля, че ченгетата са ми казали всичко.
— Ти искаш ли да знаеш всичко?
Монет се замисли и поклати глава.
— Не.
— Не са го хванали още.
— Така е, но ми казаха, че било само въпрос на време. Обясниха ми, че хич не бил умен. Обаче се оказа достатъчно умен, за да ме заблуди.
— Наистина ли те заблуди, синко? Или дълбоко в себе си знаеше, че той те чува? Според мен това е най-важният въпрос.
Монет мълча дълго време, преди да отговори. Не знаеше дали преди се е обръщал честно към сърцето си, ала сега го стори. Това, което му каза то, не му хареса, ала продължи да го пита. Без да пренебрегва нищо и без да си затваря очите… най-малкото, не и съзнателно.
— Не, не мисля, че съм го знаел — изрече накрая.
— А доволен ли си, че жена ти и любовникът й са мъртви?
Дълбоко в сърцето си Монет моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:
— Изпитвам облекчение. Съжалявам, че го казвам, отче, но като се има предвид кашата, която тя забърка — и как проблемът ще се разреши сега, без процес и с дискретна компенсация от парите за застраховката, — изпитвам облекчение. Това грях ли е?
— Да, синко. Съжалявам, че ти казвам това, ала такава е истината.
— Можете ли да ми дадете опрощение на греховете?
— Ще кажеш „Отче наш“ и „Аве, Мария“ по десет пъти — отсече свещеникът. — „Отче наш“ е за липсата на милосърдие и снизходителност — сериозен грях, макар и не смъртен…
— А „Аве, Мария“?
— За сквернословия в изповедалнята. Разбирам, че този проблем с изневярата — имам предвид твоят проблем, а не нейният — има нужда от отдушник, но не и тук, понеже…
— Имате уговорка за обяд. Разбирам.
— Всъщност вече изгубих апетит, ала това няма да ми попречи да се насладя на компанията си. И в момента се чувствам твърде… потресен, за да взема отношение по твоите така наречени „изкушения на пътя“…
— Разбирам ви.
— Добре. И, синко…
— Да?
— С риск да се задълбоча твърде много в темата, искам да те попитам дали наистина си сигурен, че не си дал позволение на този човек? Че по някакъв начин не си го насърчил да стори това? Защото в такъв случай няма да си говорим за малък грях, а за смъртен. Преди да ти го кажа със сигурност, ще трябва да се консултирам с моя духовен наставник, ала въпреки това…
— Не, отче. Но как мислите… възможно ли е Бог да е изпратил този човек в колата ми?
Дълбоко в сърцето си свещеникът моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:
— Това е богохулство, заради което ще трябва да кажеш още десет пъти „Отче наш“. Не зная от колко време не си стъпвал в църква, но би трябвало да си по-запознат с нещата. Сега искаш ли да кажеш още нещо и да увеличим броя на „Аве, Мария“, или вече сме приключили?
— Приключихме, отче.
— Тогава си опростен, както казваме в нашия занаят. Върви си по пътя и не съгрешавай повече. И се грижи за дъщеря си, синко. Децата имат само една майка в живота си, без значение какъв живот води тя.
— Добре, отче.
Силуетът зад паравана се размърда.
— Мога ли да ти задам един последен въпрос?
Монет неохотно се отпусна на стола. Искаше му се вече да е навън.
— Разбира се, отче.
— Ти каза, че полицаите смятат, че скоро ще заловят този човек.
— Да, казаха ми, че е въпрос на време.
— Интересува ме следното — ти искаш ли полицаите да заловят този човек?
И понеже му се искаше колкото се може по-бързо да излезе оттук и да изрече наложените му молитви в далеч по-уединената обстановка на колата си, търговският пътник отвърна:
— Естествено, че искам, отче.
На връщане към дома си, докато изпълняваше съвестно наказанието си, Монет произнесе по още два пъти „Аве, Мария“ и „Отче наш“.