Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Имате уговорка за обяд. Разбирам.
— Всъщност вече изгубих апетит, ала това няма да ми попречи да се насладя на компанията си. И в момента се чувствам твърде… потресен, за да взема отношение по твоите така наречени „изкушения на пътя“…
— Разбирам ви.
— Добре. И, синко…
— Да?
— С риск да се задълбоча твърде много в темата, искам да те попитам дали наистина си сигурен, че не си дал позволение на този човек? Че по някакъв начин не си го насърчил да стори това? Защото в такъв случай няма да си говорим за малък грях, а за смъртен. Преди да ти го кажа със сигурност, ще трябва да се консултирам с моя духовен наставник, ала въпреки това…
— Не, отче. Но как мислите… възможно ли е Бог да е изпратил този човек в колата ми?
Дълбоко в сърцето си свещеникът моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:
— Това е богохулство, заради което ще трябва да кажеш още десет пъти „Отче наш“. Не зная от колко време не си стъпвал в църква, но би трябвало да си по-запознат с нещата. Сега искаш ли да кажеш още нещо и да увеличим броя на „Аве, Мария“, или вече сме приключили?
— Приключихме, отче.
— Тогава си опростен, както казваме в нашия занаят. Върви си по пътя и не съгрешавай повече. И се грижи за дъщеря си, синко. Децата имат само една майка в живота си, без значение какъв живот води тя.
— Добре, отче.
Силуетът зад паравана се размърда.
— Мога ли да ти задам един последен въпрос?
Монет неохотно се отпусна на стола. Искаше му се вече да е навън.
— Разбира се, отче.
— Ти каза, че полицаите смятат, че скоро ще заловят този човек.
— Да, казаха ми, че е въпрос на време.
— Интересува ме следното — ти искаш ли полицаите да заловят този човек?
И понеже му се искаше колкото се може по-бързо да излезе оттук и да изрече наложените му молитви в далеч по-уединената обстановка на колата си, търговският пътник отвърна:
— Естествено, че искам, отче.
На връщане към дома си, докато изпълняваше съвестно наказанието си, Монет произнесе по още два пъти „Аве, Мария“ и „Отче наш“.
Аяна
Не вярвах, че някога ще разкажа тази история. Жена ми не искаше да я споделям с други хора; смяташе, че никой няма да ми повярва и само ще се изложа. Естествено, всъщност имаше предвид, че ще изложа нея.
— Ами Ралф и Труди? — попитах я аз. — Та те бяха там и също го видяха.
— Труди ще му каже да си държи устата затворена — отвърна ми тя. — И едва ли ще се наложи да убеждава дълго брат ти.
Вероятно беше права. По това време Ралф беше директор на Четирийсет и трети административен училищен окръг в Ню Хемпшир, а последното нещо, което иска един провинциален бюрократ от Министерството на образованието, е да цъфне в края на новинарските емисии — времето, запазено за летящи чинии над Финикс и способни да броят до десет койоти. Освен това една история за чудеса не струва нищо без чудотвореца, а Аяна изчезна от живота ни.
Сега обаче жена ми е мъртва. Получила сърдечен пристъп по време на полета до Колорадо, където отиваше, за да помогне на младите покрай раждането на първия ни внук, и починала почти веднага. (Или поне така твърдяха хората от авиокомпанията, макар че напоследък не можеш да им довериш дори багажа си.) Брат ми Ралф също си отиде — от инфаркт по време на турнир по голф, — а Труди се превърна в изкуфяла старица. Баща ми отдавна е в небитието; ако беше още жив, сега щеше да е над сто години. Аз съм последният, който все още е жив, и затова искам да споделя историята си. Знам, че е невероятна (Ралф беше дяволски прав за това), а и в крайна сметка в нея няма някакви дълбокомислени послания — чудесата са божествени озарения само за онези умопобъркани щастливци, които ги съзират под път и над път… Обаче е интересна. И е истинска. Всички го видяхме с очите си.
Татко си отиваше от рак на панкреаса. Мисля, че човек може да научи много за хората, когато ги чуе как говорят за подобни ситуации, а фактът, че описвам рака като „подобни ситуации“, със сигурност ви разкрива нещо за вашия разказвач, който цял живот е преподавал английски на момчета и момичета, чиито най-сериозни здравословни проблеми са били акнето и спортните травми.
„Вече е към края на житейския си път“ — отбеляза Ралф.
„Просто го е разял“ — добави Труди. Отначало ми се стори, че думите й бяха: „Песента си е изпял“, което звучеше изненадващо поетично за нея. Знаех си, че не би могла да каже подобно нещо, но ми се искаше да не е така.