Да започнем отначало

До момента, в който изключвам компютъра си в петък вечерта, всичко в списъка ми със задачи е изпълнено и отбелязано с чавки, дори не само с една, а с по две. Този път никакви рискове. Сър Ричард ще се прибере тази вечер — той смени полета си, защото имаше още няколко срещи в Делхи, една кола ще го вземе от Хийтроу и ще го докара направо на партито. Така че няма място за грешки — всичко трябва да бъде наистина перфектно.

И ще бъде, уверявам себе си, като пускам радиото, за да се успокоя и да ми се вдигне настроението. Аз съм в спалнята си, приготвям се за празненството. Поканих и Фиона, тъй като тя обожава купоните, а и предпочитам да не ходя сама. Всъщност дори не се наложи да я моля. Съгласи се веднага, като каза, че искала да говори е мен за нещо и това щяло да бъде удобен случай.

Спомням си как преди няколко дни, когато тръгвах за работа, спомена нещо, а езикът на тялото й и това, че избягваше да ме погледне в очите, подсказваха, че става дума за нещо важно и съдбовно. Предполагам, че веднага трябваше да я попитам за какво става дума, къде и кога, но да си призная, не исках да знам. Само да не е продала апартамента, боже! Тогава ще се наложи да се изнасям! А моментът не бе никак подходящ, тъй като след по-малко от две седмици ще съм безработна. Но нали лошите неща винаги вървят по три? Без гадже, без работа и накрая без дом?

Е, не всички три неща бяха лоши, нали? Скъсването със Себ определено беше правилно, а и никога не съм мислила, че ще посветя живота си на кариерата „личен асистент“, но въпреки това тройният удар ще ми дойде в повече. Плюс това, въпреки препълнените с угарки пепелници, странните хранителни продукти, останали в тигана и фактът, че Фиона все още не е сложила ключалка на вратата на банята, аз много си обичам това място.

Приключвайки със слагането на спирала върху миглите, се обръщам, за да се огледам. Нося червената копринена рокля от благотворителния магазин и сега, когато не е навлечена върху джинсите, виждам, че старата френска дама е била права. Тя наистина ми стои перфектно. Тананикайки си заедно с радиото, се завъртам леко, наблюдавайки как коприната се разтваря като парашут. После спирам и тя пада по краката ми. Но… каква е тази песен, която си тананикам?

Не е ли…?

„Ноланс“, разбира се, „В настроение съм да танцувам“.

Неочаквано се сещам за Фъргюс. Бях толкова заета е организацията на партито, че не се сещах за него, но сега нищо не може да ме спре. Той не отговори на бележката, която му оставих. Част от мен не го и очакваше, това бе просто един отчаян опит от моя страна. Все пак се чудя дали ще дойде тази вечер? Изпратихме му покана, както и на другите редовни куриери, с които работеше компанията. Дълбоко в себе си пускам да се промъкне пламъчето на надеждата. Може би… само може би…

Боже, колко е часът? Виждам часовника и се разбързвам. Грабвам палтото си и посягам към златистата си чанта-плик. Сетне променям решението си. Пликът е много малък, няма да побера нищо в него. Тогава ще взема новата си чанта!