Милостта на Калр

— Моля ви, останете за вечеря. — Права беше, определено имах нужда да полегна, или поне Дванайсет да ми донесе възглавнички. — Пътят до станцията е дълъг, а и е много по-приятно да се храниш при наличие на гравитация. Няма да ви натрапвам компанията си, но Тизаруат със сигурност ще се радва да ви види, а и другите ми офицери биха искали да се запознаят с вас. Официално тоест. — Тя не отговори веднага. — А вие добре ли сте? Преживяхте същите трудности като нас.

— Добре съм. — И добави: — Сравнително. Така мисля. Откровено казано, флотска капитана, имам чувството, че.^. че е изчезнало всичко, на което съм вярвала, че мога да разчитам. И не просто е изчезнало, а никога не го имало, просто аз току-що съм си дала сметка за тази липса. Не знам. Тоест, мислех си, че съм в безопасност, че знам коя каква е. А се оказва, че съм грешала.

— Това чувство ми е познато — казах аз. Нямаше да издържа още дълго без възглавнички. По някаква причина и кракът започваше да ме боли. — След време нещата отново започват да се наместват.

— Бих искала да вечерям с вас и Тизаруат — каза тя, сякаш с това отговаряше на казаното от мен. — И с другите, които решите да поканите.

— Чудесно. — Без изрична заповед от моя страна Дванайсет заряза ъгъла си и отиде при една от пейките-ракли покрай стената. Отвори я и извади три възглавнички. — Кажете ми, земедела, можете ли да обясните, в стихове, по какво Бог прилича на патка?

Баснааид примигна изненадано. Разсмя се. Точно на това се бях надявала, когато смених толкова рязко темата. Дванайсет тикна една възглавничка зад гърба ми и две под лакътя на обездвижената ми ръка. Благодарих ѝ.