Милостта на Калр

Наместих се в креслото до нея, стегнах каишите. За миг сериозно се замислих дали да не ѝ кажа точно колко глупаво е постъпила в Градините и какъв късмет бяхме извадили всички, че оцеляхме след глупостта ѝ. Вместо това разкопчах колана ѝ със здравата си ръка — лявата беше обездвижена от коректива на рамото ми — и я придърпах към себе си. Тя се вкопчи в мен, зарови лице във врата ми и започна да плаче.

— Няма нищо — казах и преметнах несръчно ръка около раменете ѝ. — Всичко ще се оправи.

— Сериозно? — попита тя, докато хълцаше във врата ми. Една сълза се откъсна и отлетя като малка лъскава перла. — Как би могло да се оправи? — А после: — Никоя не би дръзнала да успокоява вас с такава изтъркана фраза.

Над три хиляди годишна. Безкрайно амбициозна. И само на седемнайсет.

— Погрешно си разбрала. — Ако се замислеше, стига да беше в състояние да мисли ясно в момента, сигурно би се сетила коя би могла да ми каже нещо такова. И да се беше сетила, не го показа. — В началото е много трудно — продължих аз, — когато те включат. Но останалата ти част е около теб, освен това знаеш, че всичко това е временно, че скоро всичко ще се оправи. А после, когато се оправи, всичко е невероятно, изумително. Да имаш такъв достъп, да виждаш толкова много и на толкова много места едновременно. То е като... — Но истината е, че не може да се опише. Тизаруат би трябвало да го е усетила в някаква степен, макар и само за няколко часа и с притъпени от стреса или медикаментите сетива. — Но тя не ти е позволила да го имаш. Това не е било част от плана ѝ.

— Мислите ли, че не го знам? — Естествено, че го бе знаела. Как би могла да не го знае? — Чувствата ми я дразнеха и тя ме упои при първа възможност. Не ѝ пукаше дали... — Позатихналите хлипове отново набраха сила. Още сълзи се понесоха във въздуха. Бо Девет, която през цялото време бе стояла наблизо, ужасена от моето признание и допълнително притеснена от разговора ми с Тизаруат, ги улови с една кърпа, после я сгъна и я подпъхна между лицето на Тизаруат и врата ми.

Амаат на Сейварден висяха неподвижни, примигващи, дълбоко объркани. Думите ми бяха сринали представата им за вселената и сега те се чудеха как да наместят чутото от мен в реалност, която да им е понятна.

— Вие какво сте увиснали там? — сопна им се Сейварден. Не я бях чувала да им говори толкова сурово, но тонът ѝ сякаш свърши работа и ги извади от унеса. — Я се размърдайте! — И те се размърдаха с облекчение.

Междувременно Тизаруат се бе поуспокоила.

— Съжалявам — казах аз. — Няма начин да върна нещата назад, нито за мен, нито за теб. Но всичко ще се оправи. Все някак ще се оправи.

Не ми отговори, а след пет минути, изтощена от събитията, от отчаянието и скръбта си, заспа.