Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Толкова се страхувам от нея, че направо изтръпвам при мисълта да допусна такава грешка и да бъда принудена да се изправя пред нея по истинско обвинение в измяна.
— Няма! Няма! — обещавам му. Заклевам се пред себе си, че никога няма да бъда кралица за девет дни като сестра си. Ще бъда кралица до края на живота си или изобщо няма да бъда. Така или иначе, не мога да предизвикам събитията. Всичко зависи от силите на една болнава жена на почти трийсет години, бореща се с една от най-опасните болести на света.
— И се моли за здравето ѝ — казва Нед. — Постарай се хората да видят, че се молиш за нея.
Чуваме как вратата долу се отваря и стражът прошепва дрезгаво нагоре по стълбите:
— Милорд?
— Идвам — отвръща Нед. Целува ме жадно по устата. — До довечера — обещава ми. — Освен ако нещо не се случи днес.
Налага се да чакам цял ден. Комендантът на Тауър, сър Едуард, идва да ме посети и ме намира на колене пред Библията ми.
— Сигурно сте чули, че кралицата е болна — казва той.
Изправям се на крака.
— Цял ден се моля за нея. Бог да я благослови и да ѝ даде сила — казвам.
— Бог да я благослови — повтаря той, но потайният поглед, който отправя към мен, ми показва че съзнава онова, което зная и аз — ако тя премине от безсъзнанието към смъртта, тогава Англия ще има нова кралица, а малкото момче в люлката ще бъде Едуард, принц на Уелс.
— Може би искате да се разходите в градината — предлага сър Едуард.
Кимвам.
— Ще отидем сега.
Не мога да седя на едно място, а не мога и да отида никъде. Не мога да се съсредоточа върху четенето, а не смея да се отдавам на блянове.
— Луси, донеси топката на Теди.
Чакам и чакам, стряскайки се всеки път, когато чуя вика, с който искат паролата откъм къщичката на вратаря, и големите порти се отворят със скърцане, но няма други новини от Хамптън Корт. Елизабет се е вкопчила в продължителна, безмълвна битка за живота си, а членовете на Тайния съвет искат услуги в замяна на избирането на наследника на трона. Никой няма да се съгласи с избора на Елизабет — Робърт Дъдли да стане лорд-протектор. Самият Дъдли — при положение, че собственият му баща е погребан в параклиса на Тауър, обезглавен за измяна — знае, че това е невъзможно, макар да съм убедена, че пламенната му амбиция, амбицията на рода Дъдли, сигурно се е разгоряла, когато най-напред е научил за това.
Той сигурно ще подкрепи кандидата на своето семейство, Хенри Хейстингс, който се ожени за момичето на Дъдли в онази поредица от сватби, в която омъжиха набързо и двете ни с Джейн, за да укрепим властта на рода Дъдли. Дори сега, осем години след смъртта на Джейн, старият заговор на Дъдли за трона се завърта като воденичен механизъм, неспособен да спре — едно колело, после друго и накрая големия воденичен камък, който разтърсва цялата постройка. Заговорът е в ход, водата се лее, воденичното колело се върти, но никой няма да подкрепи Дъдли.
Никой няма открито да подкрепи и Мери, кралицата на шотландците. Тя е папистка, а роднините ѝ воюват с хугенотите и събират войска, за да се бият с английските войници в Хавър. Изведнъж тя се е превърнала във враг на Англия, и никога няма да възстанови репутацията си на владетел, готов да толерира нашата религия. Много малко хора предпочитат Маргарет Дъглас. При все че е от кралското семейство, тя е широко известна като папистка, хвърлена е в затвора за най-дяволско престъпление. Никой не би приел такава жена за кралица на Англия. Няма никой друг от кралско потекло и изповядващ реформираната религия, освен мен. Никой друг, чийто род да е посочен от завещанието на краля. Аз ще нося короната на сестра си.
Цял ден чувам това в главата си, като църковно песнопение, докато играя с Теди в градината и му помагам да се изправи и го оставям да скача на скута ми. Цял ден чувам отново и отново: „Ще нося короната на сестра си, ще сбъдна мечтата ѝ. Ще довърша задачата, с която Джейн се зае, и в небесата ще настане ликуване.“
Когато идва време за вечеря, изпращам придворната си дама да прислужва на съпруга ми. Изпращам кошница праскови като подарък и тя ги занася на трапезата му. Връща се при мен, стиснала устни, сякаш за да задържи някаква тайна.
— Милейди, нося съобщение.
— Какво има? — чувам в главата си: „Ще нося короната на сестра си, ще сбъдна мечтата ѝ.“
— Негова светлост поръча да ви предам, че — слава Богу — кралицата се е съвзела. Излязла е от унеса, а мехурите по кожата ѝ са се спукали. Той каза, че, хвала на Бога, тя била по-добре.