Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]

— Да, щеше да е адски лесно, стига да можехме поне малко да виждаме какво има около нас. Освен ако в бельото си не криеш някакви очила за нощно виждане.

Тя леко го тупна по гърдите.

— Не започвай отново. Трябва само да стигнем до залата с Хиполита, там ще намерим фенерче. Един от хората на Корвус претърпя малък инцидент, след като ти излезе. Оставиха го заедно с принадлежностите му. Щом се сдобием с фенерчето, ще успеем да се измъкнем от лабиринта просто като вървим по следите, които сме оставили.

Сега беше ред на Чейс да прозвучи ентусиазирано.

— Имаме ли радиостанция?

— Така мисля. Но тя е късовълнова, нали? Освен ако не възнамеряваш да помолиш София да ни вземе на стоп с хеликоптера…

— Не се тревожи за това – успокои я Чейс. – Просто се опитай да си спомниш обратния път през лабиринта. Не искам да се окаже, че сме оцелели само за да завием в неправилната посока и да паднем в някоя кървава яма…

За голямо облекчение на Чейс Нина успя да ги преведе обратно през лабиринта.

Когато най-накрая успяха да излязат от гробницата, слънцето вече се беше скрило зад хълма. Навън все още бе ужасна жега, над дюните се стелеше мараня.

Нина изчака в относителната прохлада на коридора, докато се появи Чейс. Той се бе въоръжил е автомата на загиналия в залата на Хиполита мъж, в случай, че София бе оставила някой да ги изчака. Но наоколо не се забелязваше никаква следа от живот, с изключение на жужащите насекоми.

— И какво ще правим сега? – попита Нина. – До най-близкия град има много път, а това – тя махна към полупразната манерка с вода на мъжа, – определено няма да ни стигне доникъде. Освен ако не знаеш някакви САС-овски свръхсекретни техники за оцеляване в пустинни условия.

— Знам нещо по-добро – отговори Чейс с лукава усмивка, като включи радиостанцията и я настрои на един определен канал. Той погледна към небето, след което натисна бутона за предаване и заговори в микрофона. Изумлението на Нина нарастваше с всяка следваща дума.

— Браво, Ромео, Делта, Сиера, Уиски, Ромео, Делта. Гайдите зоват, повтарям... – Той повтори странното съобщение още няколко пъти.

Веждите на Нина се повдигнаха скептично.

— Какво беше това, по дяволите?

— Това – каза Чейс, – беше спасителният код на Мак в МИ-6. Всеки шпионин си има такъв, това е последното средство, означаващо “Здраво съм загазил, измъкнете ме оттук, мамка му!“. Скоро след като го чуят, от МИ-6 правят всичко възможно да измъкнат човека, който го е изпратил. И тъй като не се намираме в милитаризирана зона или в някоя държава със засилена гранична охрана, предполагам, че не след дълго те ще се доберат до нас.

Нина посочи уоки-токито.

— Но как ще успеят да ни чуят по това жалко извинение за радиостанция?

— Няма да ни чуят. Но Националната агенция по сигурността в САЩ ще ни чуе. Американските шпиони по принцип са още по-големи задници и от английските, но техниката им е невероятна – те могат да чуят врабче, което пръдва от другата страна на Атлантика. Чрез сателит са засекли откъде е дошла позивната, знаят, че това е спасителен код, затова ще го предадат на пуделите от „Воксхол крос”. – Той хвърли бърз поглед към синьото небе, сякаш очакваше да види някой от сателитите, които преминаваха над главите им. – Ще го повтарям на всеки час, но би трябвало вече да са го прехванали. Трябва просто да седим тук и да ги чакаме да се появят.