Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]

След като очите му свикнаха с мрака, той видя тънък лъч светлина да прониква през купчината камъни и пясък, блокиращи входа; прашинките, изпълнили въздуха, танцуваха на меката светлина.

Това е краят на гробницата на Херкулес, помисли си той. Всичко вътре беше потрошено, след като таванът се срути. Нина няма да е особено доволна от това…

— Нина!

Името се изплъзна от устата му и веднага го отрезви. Тя тичаше заедно с него към изхода – къде ли беше сега?

Той опипа слепешком отломките на пода в коридора, но не откри нищо друго, освен студени камъни и пясък. Проникващата светлина не бе достатъчна дори за да види собствените си ръце.

Връхлетя го болезнено усещане за загуба, страх, че е останал сам. И преди го беше усещал, по време на битка – растящата увереност, че някой от неговата част няма да се върне.

Но това не беше битка. А Нина бе много повече от боен другар…

— Нина! – изкрещя този път той, но отново не получи отговор. Ръцете му се заровиха още по-дълбоко в натрошените камъни, той започна да ги отхвърля бързо встрани във все по-отчаян опит да открие нещо, което не бе безчувствено и студено…

Пръстите му напипаха мека тъкан. Ризата на Нина.

Под купчина камъни.

— Мамка му. – Чейс изрина отломките встрани. Все още не можеше да види нищо, но опипом усети, че тя лежи по гръб.

Неподвижна.

— По дяволите! – изпъшка той и протегна ръка към шията й, опитвайки се да напипа пулс. – Мамка му, хайде, давай…

Нищо.

— Дишай!

Усети пулса й във върха на пръстите си, слаб, но определено го имаше.

Заля го невероятно облекчение.

— О, Боже, да! – проплака той, като разчисти останалите камънаци. – Нина, хайде, събуди се…

Чейс опипом провери дали отнякъде не й тече кръв и дали не се усеща неравната изпъкналост на счупена кост под кожата. След като не откри нищо, той се наведе над лицето й, за да усети дъха й.

Нищо.

Без наличието на светлина нямаше как да разбере причината за неадекватността й, дори не знаеше от колко време е в безсъзнание, но самият той бе изгубил представа за времето. Може да са минали само секунди, може да е повече от минута…

Той започна да й прилага изкуствено дишане. Постави длан върху гърдите на Нина и рязко ги натисна. Трийсет натиска. Слея това наклони главата и максимално назад, стисна носа й с едната си ръка и бързо вкара въздух през устата й.

Никаква реакция.

Страхът отново го обзе, той отново започна сърдечен масаж, като се опитваше да се сдържа. Десет, двайсет, трийсет. Отново наклони главата й назад, поредното вкарване на въздух, нетърпелива проверка за някаква реакция…

Тя се сви конвулсивно и задавено си пое въздух. Чейс я стисна за ръката.

— Нина! Чуваш ли ме? Добре ли си?

Нина въздъхна дълбоко няколко пъти и се задави, Чейс стисна ръката й още по-силно и усети препускащия й пулс.