Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Пътуваме в мълчание още няколко минути.
— И какво пишеше на картичката? — пита Пинки. — Освен онова за „истинската магия“?
— Пишеше: „Приключих със Замъка. Сега правя истинска магия“.
— И толкоз? Какъв замък?
— Не знам. И Димент не знаеше.
— Хм — мърмори си Пинки. — Замък. В Калифорния.
Съзнанието ми работи на бавни обороти, когато се сещам. Все едно въздушен мехур се издига на повърхността — Карл Кавана седи срещу мен в „Пепърмил“ във Вегас. Говори за историята на магическото изкуство и как на даден етап центърът на магията се преместил от Чикаго в Лос Анджелис. Имало един клуб „Магическия замък“.
— Карл. Алекс Калахан е.
— Здрасти. Как я караш? Да не си се върнал във Вегас?
— Не. В Ню Орлиънс съм. Просто… изникна нещо и исках да го проверя.
— Неща за убийствата Гейблър?
— Да. — За миг не мога да си спомня колко точно съм казал на Калахан. Казал ли му бях за момчетата? Май не.
— Как върви разследването ти?
— Напредва — казвам му аз. — Обаждам ти се за… помниш ли какво ми каза за „Магическия замък“? Той работи ли още?
— Работи. Имат представления всеки уикенд, на няколко сцени едновременно. Вечеря и фокуси, от този род. Ако искаш да отидеш, ще се радвам да те препоръчам.
— Това необходимо ли е?
— Ами клуб е все пак. Не можеш просто да си купиш билети. Трябва да си член или гост на някой от членовете. Или да членуваш в Асоциацията на американските илюзионисти.
— Не знам дали държа да присъствам на някое от представленията им… но все пак благодаря за предложението. Работата е там, че човекът, когото търся, онзи, който е убил сестрите Гейблър, според мен може да е работил там.
— Сериозно? Името му знаеш ли?
— Маестро Карефор. Истинското му име е Будро.
— Карефор. Будро. Хммм. — Пауза. — Нищо не ми говори, но това не означава много. Колегите в Ел Ей са си отделна гилдия, а и аз вече рядко прескачам дотам.
— Познаваш ли някого в Замъка, с когото бих могъл да поговоря?
— Сигурно. Чакай да помисля. — Пауза. — Джон Деланд, уредникът, най-добре ще е към него да се обърнеш. Познава всичко и всички.
— Номера му имаш ли?
Дава ми го, после предлага да се обади на Деланд предварително.
— Фокусниците понякога са малко… резервирани към хора извън гилдията. Склонни са да минават в отбрана, когато някой започне да задава твърде много въпроси за колегите. Ако искаш, мога да смажа малко колелата.
Седя пред компютър в дъното на офиса на Пинки във Френския квартал и си проверявам пощата, когато Кавана се обажда.
— Джон Деланд ще се радва да говори с теб. И си спомня Карефор — който е работил в Замъка с прекъсвания в продължение на две години.
— Страхотно. Благодаря ти! А Деланд… той е на номера, който ми даде, нали?
— Да. — Пауза. — Макар че… ако мога да ти дам един съвет…
— Разбира се.
— Ами не знам с какъв бюджет разполагаш, но ако средствата ти го позволяват, може би си заслужава да отидеш там.
— Така ли?
Всъщност и на мен ми е хрумнала същата мисъл. Ако Будро е работил толкова време в Замъка, все трябва да е живял накъде. Трябва да е имал приятели, хазяин, живот някакъв. Което означаваше, че е оставил следи.
— Мисълта ми е — казва Кавана, — че Джон е много добър източник, но в Замъка ще има и други колеги, които са познавали Карефор. Джон ще ти каже кои.
— Така е.
— А и заради самия Джон също.
— Какво имаш предвид?
— Ами… — Смее се. — Джон така и си остана в деветнайсети век. Той е от онези понатрупали годинки хора, които крещят в телефонната слушалка, сякаш е някакво самоделно устройство от чашки и жици. Много по-лесно ще ти е, ако седнете на една маса. Той е по… ъъ… по-сговорчив при личен контакт.
— Хм.
— Ние, фокусниците — казва Карл, — се представяме най-добре лично и на живо. — Пауза. — Доста странно звучи, като се замислиш, нали?
— Разбирам какво имаш предвид — казвам на Карл, макар че всъщност не го слушам внимателно. Тракам по клавиатурата да проверя кой е най-удобният полет до Лос Анджелис.
— Лично! И на живо! — проточва Карл с интонация на конферансие. — Така де, каква е алтернативата?
41.
„Магическият замък“ е мухлясваща викторианска сграда сред хълмовете над Холивуд. И Джон Деланд изглежда съвсем на място в нея. Косата му е бяла и рошава, очите му — бледосини и остри. Малки очила са кацнали на дългия му нос. Облечен е в лъскав черен костюм със старомодна кройка и жилетка с ланец за часовник. Единствената нехармонична нотка е големият син електронен часовник с пластмасова каишка на лявата му китка.