Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Нервите не помагат, сър. Разконцентрират ни.
— Защо ми се струва, че съм чувал това и преди?
— Не знам. Ще се срещнем долу.
След три минути Дру излезе от апартамента и тръгна към асансьора. В този час движението надолу не беше натоварено, фоайето бе практически празно, с изключение на неколцина японци и американци, пирували до късно, развеселени и уморени, които се качиха в асансьорите и изчезнаха. Латъм мина през облицованата с мрамор врата — военен, откъдето и да го погледнеш — и в този момент внезапно избухнаха изстрели; те пронизваха слуха и отекваха в стените — идваха от балкона на мецанина. Дру се скри между мебелите във фоайето; погледът му се спря върху двамата мъже зад рецепцията. Видя как гърдите и стомахът на единия буквално експлодираха — чудовищната детонация разнесе кървавите останки на мъжа из цялото фоайе; другият вдигна ръце точно в момента, в който главата му се пръсна и парчета от черепа се разлетяха навсякъде. Това беше лудост! След това нови изстрели изпълниха огромното пространство на фоайето; последваха гласове, които крещяха с американски акцент:
— Хванахме го! — извика един мъж от мецанина. — Улучен е в краката!
— Жив е! — изрева друг. — Хванахме го, кучия син! Той е луд! Реве и се вайка на немски!
— Отведете го в посолството — намеси се един спокоен глас от фоайето, отправен към ужасените служители на рецепцията. — Това е контратерористична операция — продължи той. — Всичко свърши, можете да успокоите собствениците, че всички разходи по възстановяването на щетите ще бъдат компенсирани. Ще бъдат изплатени и щедри компенсации на семействата на служителите, които трагично загубиха живота си. Колкото и безсмислено да ви се струва това, те загинаха като герои и благодарна Европа ще им отдаде дължимата почест… Побързайте!
Ужасените служители бяха замръзнали неподвижно зад мраморния тезгях. Мъжът отляво започна тихо да плаче за своя изгубен колега и сякаш несъзнателно посегна към телефонната слушалка.
Латъм и Де Врийс се прегърнаха под неодобрителните погледи на полковник Стенли Витковски и посланика Даниъл Кортлънд в един от офисите на американското посолство.
— Може ли да преминем към въпроса по същество, ако обичате? — каза посланикът. — Доктор Герхард Крьогер ще оживее, а нашият екип от двама компютърни експерти ще пристигне след малко. Всъщност, единият от тях е вече тук, но шефът му е заминал за Пиринеите през почивните дни. А сега някой ще ми каже ли какво, по дяволите, става?
— Боя се, че разузнавателните операции са извън вашата компетентност, господин посланик — отговори Витковски, — така е по-добре за вас, сър.
— Знаете ли, че подобни изказвания ми се струват твърде неприлични, полковник? Откога цивилното или военното разузнаване, или някоя друга от тайните служби, имат предимство пред непосредствената власт на Държания департамент?
— Тъкмо затова беше създаден отдел Консулски Операции, сър — отговори Дру. — Целта му беше да координира дейността на държавата, администрацията и разузнавателните служби.
— Но не бих казал, че сте го постигнали.
— В извънредни ситуации не можем да преодолеем намесата на бюрократичния апарат — твърдо отвърна Латъм. — Тогава не си пестя проклятията, дори това да ми коства работата. Искам да заловя човека или хората, които убиха брат ми. Защото те са част от едно много по-голямо бедствие, което трябва да бъде спряно.
Кортлънд се отпусна в креслото си и попита:
— А вие какво ще кажете, полковник?
— През целия си живот съм бил военен, но сега ще трябва да пренебрегна всички заповеди. Не мога да чакам Конгресът да обяви война. Ние сме във война.
— А вие как мислите, госпожо Де Врийс?
— Пожертвах съпруга си. Какво повече искате?
Посланикът Даниъл Кортлънд се наведе напред, хвана с две ръце главата си и започна да масажира с пръсти слепоочията си.
— В живота си на дипломат съм направил много компромиси. Може би е време да престана — каза той и вдигна глава. — Вероятно ще ме изпратят на заточение в Огнена Земя, но вие, мошеници, ще продължите това, което сте започнали. Защото вие сте прави — времената са такива, че не можем да чакаме.
Тримата „мошеници“ слязоха при суперкомпютъра, който се намираше на трийсет стъпки под канцелариите. Беше огромен и внушителен: вътрешната стена, висока десет фута, бе покрита с плоча от дебело стъкло, зад която се въртяха и рязко спираха дискове, които събираха информацията от горните етажи.
— Здравейте, аз съм Джак Роу, помощник на нашите подземни гении — каза русокос мъж с приятна външност на не по-малко от трийсет години. — Колегата ми — ако е трезвен — ще бъде тук след няколко минути. Кацнал е на летище „Орли“ преди половин час.