Делириум

Охранителите са съвсем близо, виждам отделни лица, отделни черти: жълти зъби на едно от тях, голяма брадавица на носа на друго. Но не натискам спирачка. Врязвам се между тях и те се разпръскват, отстъпват назад и встрани, за да не ги прегазим.

Оградата е пред нас: пет метра, три, два, „Ще загинем“.

И ето гласа на Алекс, съвсем ясен и невероятно тих, не съм сигурна дали наистина го чувам, или си представям, че шепне в ухото ми: „Скачай с мен! Сега!“

Пускам дръжките и скачам настрани. Моторът се забива в оградата. Болката преминава през всяка част от тялото ми — костите сякаш се отделят от мускулите, а мускулите от кожата, докато се търкалям по острите камъни, плюя прахта, кашлям и се боря за въздух. Изведнъж светът притъмнява за цяла една секунда. Но след миг всичко пред очите ми лумва в ярки цветове. Мотоциклетът се удря в оградата и във въздуха се разнася мощен гръм. Избухва пожар, огромни оранжеви езици литват нагоре в опит да достигнат небето. Оградата се разтърсва, простенва и замлъква. Късо съединение.

Това е моментът да се покатеря, точно както ми каза Алекс.

Не знам откъде намирам сили да долазя на колене и лакти до оградата, повръщайки прах. Чувам зад мен викове, но те идват отдалече, като изпод вода. Хващам се за телта и тръгвам нагоре, сантиметър по сантиметър. Бързам, напрягам всички сили, но имам чувството, че пълзя, че стоя на едно място. Алекс сигурно е зад мен, защото го чувам да вика:

— Давай, Лена, давай!

Фокусирам се върху гласа му и изключвам всичко останало. Това ми дава сили да продължа. Като по магия стигам до върха и стъпвам на кълбото от бодлива тел, както ме научи Алекс, прескачам я и се оставям на гравитацията цели шест метра до земята. Падам тежко в тревата и като че ли губя съзнание, неспособна да поема повече болка. Само още няколко крачки и гората ще ме погълне; дърветата и гъстите им клони ще ме защитят. Чакам Алекс да се появи до мен. Но той не скача.

И тогава правя онова, което се заклех да не правя. Изведнъж всичките ми сили се връщат, съживени от страха. Скачам на крака в мига, когато оградата започва отново да съска.

И поглеждам назад.

Алекс е все още от другата страна на оградата, зад стената от дим и огън. Не е помръднал и сантиметър, след като скочихме от мотора, дори не се е опитал.

Неочаквано си спомням какво отговорих, когато ме попитаха за „Ромео и Жулиета“ на първото оценяване. Тогава успях да измисля една-единствена дума: красиво. Исках да обясня. Исках да кажа нещо за саможертвата.

Тениската на Алекс е червена и в първия момент решавам, че е игра на светлината, но после разбирам, че е напоена с кръв. Тя се лее от гърдите и оцветява фланелката му, както синьото оцветява небето, докато слънцето носи новия ден на лъчите си. Отзад има цяла армия от хора хлебарки, всички тичат към него с насочени пушки. Охранителите също приближават, заграждат го от двете страни, сякаш искат да го разкъсат на две, точно през сърцето. Хеликоптерът го държи между прожекторите си. Той стои, бял, спокоен, със замръзнала усмивка и аз съм сигурна, че никога не съм виждала нещо по-красиво от тази картина.