Кралят на зимата

В морето се носеха трупове. Нашата лодка, натоварена така, че се чудех как не потъва, вече беше на четвърт миля навътре в морето и греблата с мъка тласкаха пътниците й далеч от врага. Сложих ръце около устата си и завиках.

— Кълхуч!

Гласът ми се блъсна в скалата и отлетя в морето, където се загуби сред хилядите викове и писъци, оповестяващи края на Инис Трийбс.

— Остави ги — каза Мерлин спокойно, след това започна да рови из мръсното расо, което беше носил като отец Селуин. — Дръж това. — Той пъхна котката в ръцете ми и пак зарови из дрехата си. Накрая извади един малък сребърен рог и го наду. Звукът на рога беше много приятен.

Почти веднага откъм северния бряг на Инис Трийбс се появи малка тъмна лодка с високо задигнат нос. В нея имаше само един човек с расо, който караше лодката с дълго гребло, закрепено на кърмата. До него имаше място точно за още трима души. На дъното лежеше дървен съндък, запечатан с печата на Мерлин, върху който беше изобразен рогатият Бог Сернунос.

— Предвидих тази необходимост — каза Мерлин безгрижно, — когато разбрах, че горкият Бан няма ясна представа точно какви ръкописи притежава. Помислих, че ще ми трябва повече време, така и стана. Наистина, свитъците бяха надписани, но филите винаги ги разместваха. Взимаха ги, за да крадат от тях стихове, които да представят после като свои. Един нещастник шест месеца преписва от Катул и след това го постави на мястото на Платон. Добър вечер, скъпи Кадуг! — поздрави той лодкаря. — Всичко наред ли е?

— Като изключим това, че светът умира, да — изръмжа Кадуг.

— Но ти си взел сандъка — каза Мерлин, — значи всичко е наред.

Елегантната лодка някога беше служела за превозване на знатни особи от пристанището на Инис Трийбс до по-големите кораби, хвърлили котва в по-дълбоки води. Мерлин беше уредил лодката да чака неговия сигнал. Сега ние се качихме в нея и мрачният Кадуг я подкара към открито море. Едно единствено копие беше хвърлено срещу нас от високия бряг и потъна във водата до лодката. Но всъщност нашето бягство остана незабелязано. Мерлин взе котката от ръцете ми и доволен се отпусна на дъното, докато ние с Галахад не откъсвахме очи от загиващия град.

Димът се стелеше над водата. Виковете на обречените се носеха като погребална песен в умиращия ден. Виждахме тъмните фигури на франките, които все още прииждаха по понтона към падналия града и прецапваха водата до крепостната стена. Слънцето залезе и заливът потъмня, а пламъците станаха по-ярки. Една завеса се подпали и лумна, а след секунда се превърна в пепел. Най-буйни бяха пламъците в библиотеката — свитък след свитък, ръкописите изгаряха и онази част от двореца сякаш гореше в пламъците на ада. Това беше погребалната клада на крал Бан, която горя цяла нощ.