Знакът на Атина

— Те са на другия край на града — напомни му Лио. — Освен това не мисля, че ще мога да затворя шлюза отново. Зъбците са много стари.

— Страхотно — каза Франк, — откъде може да знаем дали долу е безопасно?

Хейзъл коленичи и постави ръка над отвора, все едно сверяваше температурата.

— Долу няма нищо живо. Поне не и в близката дълбочина. Тунелът слиза надолу, след което завива на юг. Не долавям никакви капани…

— Как можеш да си сигурна? — попита Лио.

— По същия начин, по който ти налучкваш паролите на мраморните колони — сви рамене тя. — Добре че не си падаш по обиране на банки.

— О… хей, трезорите на банките! — възкликна Лио. — Не бях се замислял върху това!

— Забрави, че съм го казала — въздъхна Хейзъл, — но до три часа има още много време. Можем да изследваме прохода, за да установим местонахождението на Нико, а после да се свържем с останалите. Вие двамата стойте тук и ме чакайте. Аз ще проверя нещата, за да съм сигурна, че тунелът е здрав. Ще разбера повече, щом се озова под земята.

— Няма да те оставим сама — намръщи се Франк. — Можеш да се нараниш.

— Франк, мога да се грижа и сама за себе си — каза тя. — Подземията са моята специалност. За всички ни ще е най-добре, ако сляза първа.

— Освен ако Франк не се превърне в къртица — предложи Лио. — Или в прерийно кученце. Те са страхотни.

— Млъкни — каза Франк.

— Или може би в язовец.

Франк размаха пръст пред лицето на Лио.

— Валдес, кълна се, че…

— Млъкнете и двамата — скара им се Хейзъл. — Ще се върна скоро. Дайте ми десет минути. Ако не съм се появила дотогава… не, забравете. Всичко ще е наред. Само се постарайте да не се избиете, докато съм долу. — Тя слезе в дупката.

Лио и Франк я скриха от любопитни погледи, доколкото могат. Стояха рамо до рамо и се опитваха да изглеждат спокойни, все едно бе напълно нормално двама тийнейджъри да обикалят гробницата на Рафаело.

Туристическите групи идваха и си отиваха. Повечето от тях не обръщаха внимание на Лио и Франк. Няколко души ги погледнаха с безпокойство, но продължиха по пътя си. Може би ги сметнаха за просяци.

По някаква причина Лио изнервяше хората с усмивката си.

Тримата американци все още се размотаваха в центъра на залата. Един от тях носеше риза, на която пишеше РИМ, сякаш за да е сигурен, че няма да забрави в кой град се намира. От време на време той поглеждаше към Лио и Франк така, все едно намираше присъствието им за обидно. Нещо в този човек притесняваше Лио. Прииска му се Хейзъл да се върне по-бързо.

— Говорих с нея — каза внезапно Франк. — Хейзъл ми каза, че си се досетил за тайната ми.