Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Отивай си — каза той, — Ханиф, приятелю мой, излез — но Ханиф не си тръгна, без да каже мнението си.
— Твърде дълго държах устата си затворена — изкрещя той, — вие, които наричате себе си толкова морални, докато трупате богатство от мъката на собствената си раса — при което стана ясно, че хаджи Суфян никога не е знаел за цените, искани от жена му, която не му беше казала, заклевайки дъщерите си с ужасни и обвързващи клетви да пазят тайна, знаейки, че ако той открие, ще намери начин да върне парите, така че те да продължават да гният в бедност; а той, блещукащият домашен дух на кафене „Шаандаар“, след всичко това изгуби цялата си любов към живота. — И сега Мишал дойде в кафенето. О, срамът вътрешният живот на едно семейство да бъде представен по този начин, като евтина драма пред очите на плащащите клиенти — въпреки че всъщност последната пиеща чай. напускаше сцената толкова бързо, колкото я държаха старите й крака. Мишал носеше чанти.
— Аз също си тръгвам — обяви тя. — Опитайте се да ме спрете. Остават още само единадесет дни.
Когато Хинд видя по-голямата си дъщеря на прага да излезе завинаги от живота й, тя разбра цената, която човек плаща за подслоняването на Принца на мрака под покрива си. Тя помоли съпруга си да бъде разумен, да разбере, че неговата добросърдечна щедрост ги беше въвела в този ад и че само ако този дявол Чамча бъде отстранен от тяхната къща, тогава те може би отново ще могат да станат щастливото и работливо семейство от миналото. Обаче когато тя свърши да говори, къщата над главите им започна да тътне и да се клати, и се чуваше шумът на нещо, слизащо по стълбите, ръмжащо и — или така изглеждаше — пеещо с глас толкова отвратително дрезгав, че беше невъзможно да се разберат думите.
Мишал беше тази, която накрая се качи да го посрещне, Мишал с Ханиф Джонсън, държащ ръката й, докато предателката Анахита гледаше от подножието на стълбището. Чамча беше израснал на височина повече от осем фута и от ноздрите му излизаше дим с два различни цвята, жълт от лявата, черен от дясната. Той вече не носеше дрехи. Неговите телесни косми бяха станали гъсти и дълги, опашката му ядосано плющеше, очите му бяха в бледо, но сияйно червено, и беше успял в сплашването на цялото население на пансиона до точката на несвързаност. Обаче Мишал не беше прекалено уплашена и се осмели да говори.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го тя. — Нима си мислиш, че навън ще оцелееш и пет минути, така, както изглеждаш?
Чамча спря, огледа себе си, забеляза голямата ерекция, показваща се от слабините му, и вдигна рамене.
— Аз смятам да действам — каза й той, използвайки собствените й думи, но при този глас от лава и трясък те сякаш вече не й принадлежаха. — Има един човек, когото желая да намеря.
— Задръж конете — каза му Мишал. — Ще измислим нещо.
Какво може да се намери тук, на една миля от „Шаандаар“, тук, където бийтът среща улицата, в клуб „Хот У екс“, бивш „Блек енд Тан“? В тази обсипана със звезди безлунна нощ нека последваме фигурите — някои с предвзета походка, елегантно издокарани, горящи от желание да излязат, други потайни, прегръщащи сенки, плахи, — събиращи се от всички жилища в квартала, за да се гмурнат рязко в подземието през тази небелязана врата. Какво има вътре? Светлини, течности, пудри, тела, поклащащи се сами, поединично, по двойки, по тройки, движейки се към възможности. Но какви са тогава тези други фигури, неясни под святкащо-загасващия шарен блясък на пространството, тези форми, замръзнали в своите пози посред обезумелите танцьори? Кои са тези, които хип-хопът и хинди-попът никога не помръдват и инч? — „Добре изглеждате, хотуекска бандо!“ Нашият домакин говори: кресливец, подгрявач, диджей, който няма равен на себе си — напереният Пинкуала, костюмът му е целият от светлини, аленеещ от ритъма. Наистина той е изключителен, седемфутов албинос, косата му е най-бледата роза, както и бялото на очите му, чертите на лицето му са несъмнено индийски, високомерен нос, дълги тънки устни, лице от свитъците на Хамза нама. Индиец, който никога не е виждал Индия, югоизточен азиатец от Антилите, бял чернокож. Звезда.