Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Кого да обвини Дяволът, ако не архангела, Джебраил?
Съществото върху спалните чували отвори очи; пушек започна да излиза от порите му. Лицата на всички манекени сега бяха едни и същи, всички с лицето на Джебраил с неговата израснала по средата на челото коса и неговата висока, стройна и мрачна красота. Съществото оголи зъби, изпусна дълбок зловонен дъх и всички восъчни фигури се разтвориха в локви и празни дрехи, всяка една от тях. Съществото се излегна задоволено. И съсредоточи съзнанието си върху своя враг.
При което почувства в себе си най-необяснимите усещания за сгъстяване, всмукване, изтегляне; то беше измъчвано от ужасни пробождащи болки и издаваше пронизителни писъци, които никой, дори Мишал, която беше останала с Ханиф в апартамента на Пинкуала над бара, не посмя да проучи. Болките нарастваха по сила и съществото се мяташе и клатушкаше по дансинга, стенейки най-сърцераздирателно; докато най-накрая в миг на отдих не заспа.
Когато Мишал, Ханиф и Пинкуала рискуваха да влязат в бара няколко часа по-късно, те видяха сцена на страховито опустошение, маси, захвърлени на всички страни, столове, счупени на две, и разбира се, всяка восъчна фигура — добра и зла — Топси и Легрий — стопени на масло като тигри210; и в центъра на касапницата, спящ като бебе, самият мистър Саладин Чамча, напълно изчезнал като митологично същество, портрет на нещо с рога и адски дъх, възстановен в старата си форма, гол, както го е майка родила, но в изцяло човешки вид и размери, очовечен — има ли друга възможност, освен да се направи подобен извод — от страховитото съсредоточаване на собствената си омраза.
Той отвори очи, които все още горяха бледи и червени.
— 2 —
Алилуя Коун, слизайки от Еверест, видя град от лед на запад от Лагер 6, от другата страна на групата Рок, искрящ на слънчевата светлина под масива на Чо Ою. Шангри Ла211, веднага си помисли тя; обаче това не беше зелената долина на безсмъртието, а метрополис от огромни ледени игли, тънки, остри и студени. Нейното внимание беше отвлечено от шерпа Пемба, предупреждаващ я да поддържа концентрацията си, и градът беше изчезнал, когато погледна назад. Тя все още беше на двадесет и седем хиляди фута, но видението на невъзможния град я запрати обратно през времето и пространството в Бейзуотърския кабинет със стара дървена ламперия, в който баща й Ото Коун, историк на изкуството и биограф на Пикабия, беше разговарял с нея в нейната четиринадесета и неговата последна година за „най-опасната от всички лъжи, с които сме хранени в живота си“, която беше, по негово мнение, идеята за континуума.
— Ако някой някога се опита да ти каже как тази най-красива и най-зла от планетите е по някакъв начин еднородна, съставена само от примирими елементи, че всичко се трупа, веднага звънни на шивача на усмирителни ризи — посъветва я той, успявайки да създаде впечатлението, че е посетил повече от една планета, преди да стигне до своите заключения. — Светът е несъвместим, просто никога не го забравяй: шантав. Призраци, нацисти, светци, всички живи по едно и също време; на едно място блажено щастие, докато надолу по пътя ад. Не можеш да искаш: по-диво място.
Ледени градове на върха на света не биха развълнували Ото. Подобно на жена си Алиша, майката на Али, той беше полски емигрант, оцелял от военновременен затворнически лагер, чието име никога не беше споменавано през Алиното детство.
— Искаше да направи така, сякаш не е било — каза по-късно Алиша на дъщеря си. — В много отношения не беше реалист. Но добър човек; най-добрият, когото познавах.
Тя се усмихна с усмивка, насочена навътре, докато говореше, търпейки го в паметта, както не винаги успяваше, докато беше жив и често ужасен. Например: той разви омраза срещу комунизма, която го докарваше до неудобни крайности в държането му, особено на Коледа, когато този евреин настояваше да празнува с еврейското си семейство и други онова, което описваше като „един английски обичай“, като знак на уважение към тяхната нова „нация домакин“ — и след това разваляше всичко (в очите на жена си), нахлувайки в салона, където събраната компания почиваше в отблясъците на горящ пън, коледни свещи и бренди, преоблечен като китаец от феерия, с увиснали мустаци и всичко останало, крещейки:
210
Алюзия за детската книга „Малкият черен Самбо“, в която два тигъра се гонят, докато се стопят на масло. Книгата се приема за внушаваща расистки асоциации.
211
Вълшебно царство в Хималаите, където никой не остарява, описано от Джеймс Хилтън в „Изгубени хоризонти“.