Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Застана до прозореца и погледна навън към сградата на кметството. Не можеше да прогони усещането, че в момента Лисбет Саландер го наблюдава отнякъде. Чувстваше се така, сякаш тя беше в стаята с него и го гледаше през екрана на лаптопа му. На практика можеше да се намира където и да било по света, но той подозираше, че е доста близо. Някъде в Сьодермалм. В радиус от няколко километра от дома му.
Помисли за миг, седна и създаде нов текстови документ, който кръсти „Сали-2“ и съхрани на работния плот. В него написа многозначително послание.
„Лисбет,
Дяволски проклето момиче. Кой, по дяволите, е Зала? Той ли е връзката? Знаеш ли кой е убил Даг и Мия – кажи ми в такъв случай, за да можем да разрешим тази проклета история, да се приберем и да се наспим. Микаел.“
Тя определено се намираше в компютъра на Микаел Блумквист. Отговорът ѝ пристигна в рамките на една минута. В папката на работния му плот се появи нов документ, този път с името „Кале Блумквист“.
„Журналист си. Разбери сам.“
Микаел сбърчи вежди. Тя му показваше среден пръст и използваше прякора му, въпреки че знаеше, че го мрази. Освен това не му даваше никакъв ключ. Тутакси отвори документ с име „Сали-3“ и го постави на работния плот.
„Лисбет,
Журналистът прави своите открития посредством въпросите, които задава на запознатите лица. Аз питам теб. Знаеш ли защо Даг и Мия бяха убити и кой е отговорен за това? Ако е така, кажи ми. Дай ми нещо, за което да се хвана. Микаел.“
Чака часове наред – отговор не дойде. В четири часа сутринта се отказа и си легна.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА Сряда, 30 март – петък, 1 април
В СРЯДА НЕ СЕ СЛУЧИ нищо драматично. Микаел използва деня, за да прегледа внимателно материала на Даг Свенсон и да открие всички препратки към името Зала. Точно като Лисбет Саландер по-рано, и той намери папката „Зала“ в компютъра на Даг Свенсон и прочете всичките три документа – „Ирена П.“, „Сандстрьом“ и „Зала“, и точно като нея осъзна, че колегата му е имал източник в полицията на име Гюлдбрансен. Откри, че работи в криминалната полиция на Сьодертеле, но когато се опита да се свърже с него по телефона, му казаха, че Гюлдбрансен е в командировка и ще се върне на работа следващия понеделник.
Освен това установи, че Даг Свенсон бе посветил много време на Ирене П. Прочете протокола от аутопсията и разбра, че жената е била убита по особено жесток и мъчителен начин. Убийството бе извършено в края на февруари. Полицията не разполагаше с никакви улики по отношение на евентуалния извършител, защото момичето е било проститутка и разследващите бяха предположили, че извършителят е някой клиент.
Микаел се зачуди защо Даг Свенсон бе поставил документа за Ирене П. в папката, кръстена „Зала“. Това означаваше, че той свързва Зала с Ирене П., но в текста нямаше нищо по този въпрос. Даг Свенсон очевидно беше установил връзката, но не я бе записал.
Документът „Зала“ беше толкова кратък, че напомняше по-скоро на нахвърляни работни записки. Микаел констатира, че Зала (ако наистина съществуваше) е някакъв фантом в престъпния свят. Цялата история не изглеждаше реалистична, а и липсваха източници, които да я потвърдят.
Затвори документа и се почеса по главата. Разследването на убийството на Даг и Мия се оказваше доста по-сложна задача, отколкото си бе представял. Освен това не можеше да се пребори с непрекъснато глождещото го съмнение. Проблемът бе, че не разполагаше с нито едно доказателство за невинността на Лисбет Саландер. Водеше се единствено от усещането си, че е абсурдно тя да е отишла в Еншеде и да е убила двама от приятелите му.
Очевидно не ѝ липсваха средства – бе използвала таланта си на хакер, за да открадне фантастичната сума от няколко милиарда крони. Дори самата Лисбет не подозираше, че той знае. Като се изключи фактът, че му се наложи да разкаже (с нейно позволение) за таланта ѝ в компютърната сфера на Ерика Бергер, не бе разкрил тайните ѝ на никой друг.
Не искаше да вярва, че Лисбет Саландер е извършила убийствата. Беше ѝ безкрайно задължен и никога нямаше да може да ѝ се отблагодари. Не само че спаси живота му, когато Мартин Вангер възнамеряваше да го убие, но и спаси професионалната му кариера, а вероятно и самия вестник „Милениум“, като му поднесе главата на Ханс Венерстрьом на тепсия.
Беше ѝ признателен. Дължеше ѝ лоялност. Независимо дали бе виновна или не, той смяташе да стори всичко по силите си, за да ѝ помогне, когато рано или късно я заловяха.
Не можеше обаче да не признае, че не знае абсолютно нищо за нея. Подробните психиатрични експертизи, фактът, че е била лекувана в едно от най-известните психиатрични заведения в страната и че дори е била поставена под попечителство, бяха сериозен признак, че нещо с нея не е наред. Главният лекар на психиатричната клиника „Санкт Стефан“ в Упсала, Петер Телебориан, бе получил голямо поле за изява в медиите. Спазвайки принципите на лекарската тайна, той не се бе изказал по адрес на Саландер, но за сметка на това бе дискутирал спада в нивото на грижите за психично болните. Телебориан бе признат авторитет не само в Швеция, той се радваше на уважение и сред колегите си в чужбина, които го считаха за бележит експерт в областта на душевните болести. Умееше да говори изключително убедително и успя да изрази съпричастието си към съдбата на жертвите и техните семейства. Заедно с това показа и загриженост за състоянието на Лисбет Саландер.