Проклятието на краля

Монтагю го довежда, идват с нашата баржа, понесени от водите на прилива, а звукът на барабаните, който помага на гребците да поддържат ритъма, отеква през хладната вода в сивия вечерен здрач. Чакам ги на кея в Ричмънд, принцеса Мери и дамите ѝ са с мен, взела ме е под ръка и двете се усмихваме за поздрав.

В мига, когато баржата наближава достатъчно, за да видя побелялото лице и мрачно стиснатата челюст на Монтагю, разбирам, че нещо се е объркало ужасно.

— Влезте вътре — казвам на принцесата. Кимвам на лейди Маргарет Дъглас. — Приберете се и вие.

— Исках да поздравя лорд Монтагю, и…

— Не днес. Вървете.

Тя се подчинява, и двете се упътват бавно и неохотно към двореца, така че мога да насоча вниманието си към баржата, към вдървената фигура на Монтагю и онази сгърчена фигура на мястото отзад, която е брат му, моят син Реджиналд. На кея стражите вдигат оръжия за почест и застават мирно. Барабанът бие, гребците прибират веслата си в лодката и ги вдигат за поздрав, докато Монтагю издърпва Реджиналд да се изправи и му помага да слезе по мостчето.

Начетеният ми син залита като болен; едва успява да се държи на крака. Налага се капитанът на баржата да хване другата му ръка и двамата наполовина го повдигат към мен, докато стоя на кея.

Краката на Реджиналд поддават, той рухва на колене пред мен, със сведена глава, и казва:

— Простете ми.

Разменям си един ужасѐн поглед с Монтагю.

— Какво се е случило?

Лицето, което Реджиналд вдига към мен, е толкова бяло, сякаш умира от потната болест. Ръцете му, които стискат моите, са влажни и се тресат.

— Болен ли си? — питам във внезапен пристъп на страх. Нахвърлям се върху Монтагю: — Как можа да го доведеш тук болен? Принцесата…

Монтагю поклаща мрачно глава.

— Не е болен — казва. — Сби се. Повалиха го на земята.

Вкопчвам се в треперещите ръце на Реджиналд.

— Кой посмя да му причини това?

— Кралят го удари — казва Монтагю кратко. — Кралят извади кинжал срещу него.

Онемяла съм. Местя поглед от Монтагю към Реджиналд.

— Какво каза? — прошепвам. — Какво си направил?

Той свежда глава, раменете му се присвиват конвулсивно, и той надава ридание, подобно на сух, задавен напън за повръщане.

— Съжалявам, почитаема майко. Оскърбих го.

— Как?

— Казах му, че не съществува причина в Божия закон, в Библията, или в обичайното право той да напусне кралицата — каза той. — Казах му, че това е всеобщото мнение. А той стовари юмрук в лицето ми и грабна кинжал от масата. Ако Томас Хауард не го беше уловил, щеше да ме прониже.

— Но ти трябваше само да съобщиш какво смятат френските теолози!

— Те смятат така — казва той. Отпуска се назад на пети и вдига поглед към мен, и сега виждам как върху скулата на бледото му, красиво лице бавно се оформя голяма синина. Деликатната буза на сина ми носи следата от юмрука на Тюдор. Гняв започва да се надига в корема ми като гадене.

— Той имаше кинжал? Извади го срещу теб?

Единственият човек, на когото е позволено да носи оръжие в двора, е кралят. Той знае, че ако някога извади сабя, това би означавало, че напада беззащитен човек. И затова никой крал досега не е изваждал сабя или кинжал в двора. Това е против всички принципи на рицарството, които Хенри е усвоил като момче. Не е в природата му да вдига нож срещу невъоръжен противник; не е в природата му да се бие с юмруци. Той е силен, едър е, но винаги е сдържал гнева си и е контролирал силата си. Не мога да повярвам, че би прибягнал до насилие, не и спрямо по-млад, по-дребен мъж, не и спрямо един учен, не и спрямо един от своите. Не мога да повярвам, че би извадил нож точно на Реджиналд. Това не е някой от неговите другари, които се задяват с жени, бият се и пият; това е Реджиналд, покровителстваният от него учен.